Не. Има едно шеговито правило в журналистиката, че всяко заглавие, което завършва с въпросителна, заслужава в отговор твърдо “Не!”. То, както се оказва, важи и за игралните филми по действителен случай. На “Можете ли да ми простите?” например – филм на режисьорката Мариел Хелър, номиниран за “Оскар” в три категории (адаптиран сценарий, водеща женска и второстепенна мъжка роля) – няма как да се прости скучното разтегляне на един анекдот в почти два часа, за които всяка наченка на изключителност бива преведена в баналност, а огромният талант на Мелиса Макарти е използван за безопасно лавиране между възможностите за оригиналност, чепатост и надрастване на видимото. Не!

Фактите, на които стъпва филмът, са изнесени като “стръв” в синопсиса, трейлъра и кампанията по огласяването му, така че е твърде късно да го пазим от спойлъри. Нюйоркчанката Лий Израел (1939–2014) е съобразителна, самомнителна и непривлекателна (до голяма степен заради първите си две качества) и никак не желае да е обикновена. Интересуват я жените с характер в не особено силни позиции, затова и първите ѝ две книги са биографиите на една актриса и на една журналистка (и двете вече починали, и двете по-скоро “локални” за американската култура). Личният ѝ ангажимент и съвестният ѝ изследователски труд отначало жънат успех: двете биографии се посрещат добронамерено и се продават добре. Третата обаче се оказва препъникамък. Дали са ѝ задача да разкаже за Есте Лодер (основателката на едноименната фирма за козметика), която обаче не просто е жива и не желае да бъде коментирана от непознати, но и решава да контрира биографията с автобиография – книгата на Лий Израел се обезсмисля и неуспехът ѝ слага началото на работен вакуум от онези, които могат да довършат една прехвърлила 50-те жена в агресивния контекст на забързания Ню Йорк.

Лий – доколкото се разбира от нейната четвърта и последна книга, посветена на собствения ѝ живот (“Можете ли да ми простите?”) – няма и не държи да има приятели или спестявания, отказва да търси службици под нивото си, пие като смок и живее на тясно и мръсно, без да я е еня. След ред опити да се измъкне от финансовата дупка и в момент, в който котката ѝ има нужда от лекарства, Лий решава да използва познанията си за библиотеките, книжарниците, колекционерите на автографи и близкото минало на местната култура, за да започне да фалшифицира писма от знаменитости и да ги продава като оригинали. Успява да пласира около 400 – разучава стила на “героите” си и си набавя стари пишещи машини за автентичност. Печалбата ѝ никак не е голяма, но успява да я закрепи на повърхността. Когато след година я разкриват, прегрешението ѝ е оценено от съда като леко и Лий, вместо да се озове в затвора, е отлъчена от библиотеките в града и до края на живота си работи като редактор.

Случката, както се вижда, е занимателна, но дребна, крайно нишова и вместима в един абзац, дори ако се предаде бъбриво. Ако има нещо, което може да я направи достойна за филм, то е и екипът на филма да подходи към материята както Лий Израел е подходила към често идиотските правила и вкусове на обществото – парадоксално, изобретателно, нахално ако ще. Тази жена се е осмелила да навлезе в ничията земя между истината и лъжата, като със своите “алтернативни факти” навярно е станала причина за повече наслада, отколкото тъга и в крайна сметка никого не е ощетила трайно – ето какво е забележително в действителната ѝ история. В екранната обаче няма грам свежест, камо ли авантюризъм или анархия. Нахвърляните още от анонса на филма събития се онагледяват с ученическа прилежност и немалък труд за изкусуряване на визуалните детайли... от които нищо не зависи. Всичко, което може да има нужда от обяснение, се обяснява. Тъканта на разказваното е рехава до прокъсване – цели диалози и битови моменти с местене из пространството са чисто убиване на време. За повествователен баланс или баласт са вкарани три “помощни” образи, които нямат значение за курса на събитията, но явно изпълняват холивудския минимум: една симпатична книжарка, която информира главната героиня и нас за тънкости в продажбата на кореспонденция (и към която Лий изпитва влечение, така че да я видим за миг чувствителна и всъщност свенлива), една безобразно пришита бивша партньорка (покрай която да се убедим, че Лий все пак се вълнува трайно и от нещо извън себе си и котката и е способна на угризения), един неочакван довереник (който да илюстрира, че тя се старае да проявява доверие, и да помогне за по-кинаджийска развръзка).

В ролята на довереника Джак, който се появява от нищото и изчезва с изсмукана от пръстите драма, е преиграващият англичанин Ричард Е. Грант. Грант дебютира в края на 80-те в “Уитнейл и аз”, който и досега си остава може би най-важният му филм (превзет и леко истеричен, един от онези, които редовно се появяват в класациите за най-добро британско кино и така и не смогвам да догледам). Там той играе Уитнейл, млад мизерстващ актьор с видим уклон към алкохола и загатнат уклон към мъжете, докато в “Можете ли...” е възрастен мизерстващ арт тип, който е откровено гей и вероятно алкохолик и стои като повествователна кръпка...

Сред купчината дребни злочинства на този филм, две са наистина дразнещите. Първото е, че в него – в разрез с обещанията и очакванията – не се чува нищо наистина умно, при все че сценарият се опитва да произведе ефектни фрази и тук-таме цитира изречения от фалшификатите на Лий Израел, които намира за интересни. (Направо обидно спрямо реалната личност и цялата логика на постъпката ѝ е патетичното защитно слово, което героинята дръпва към края: пред съда тя се “психоанализира” на глас – съобщава, че в имитацията на чужди думи се е чувствала на сигурно, понеже е страхливка, и обявява котката си за единствената душа, която някога я е обичала... Бих казала, че именно тук, а не в измислените от Лий писма, е единственият престъпен фалш в “Можете ли да ми простите?”). Второто е пропуснатият шанс Мелиса Макарти – неконвенционална и с убийствен инстинкт за комедия (тоест и за трагедия) – да си разгърне потенциала в този сив персонаж. Макарти е “в обращение” отдавна и истината е, че огромната част от ролите ѝ са в глуповати комедии, където част от смешките задължително са закръглената ѝ фигура и вулгарният ѝ език. Жалко, че фантастичната ѝ дарба досега е стигала най-големите си висоти точно в амплоато на едра хлевоуста мъжкарана. “Можете ли да ми простите?” не променя нищо и в нейната история – ако не я познавате от другаде, забравете го и пробвайте да гледате приятния “Шаферки”, неочаквано феминистичния и неустоимо смешен “Нежна полиция” (кошмарно заглавие на български). И не пропускайте този или който и да е друг скеч от SNL с нейно участие.