В началото на годината Мишел Азанависюс изтегли новия си филм от фестивала „Сънданс“, който – по пандемични причини – за пореден път се състоя само онлайн. „Този филм не е за самотно гледане пред компютъра – каза той тогава. – За световната му премиера искахме кинозала и много хора в нея. Поради структурата му зрителите трябва да проявят търпение, а е по-лесно да си търпелив, когато си „заклещен“ в киното.“ Така комедията откри тазгодишния Кан, само дето междувременно се наложи да смени и заглавието си: то стана Final Cut (или Coupez! на френски) вместо първоначалното Z – заради грозната окраска, която доби буквата, превърната в звастика при руската агресия в Украйна. Би било хубаво след тези премеждия да можехме да кажем нещо наистина ентусиазирано за усилията на Азанависюс и компания. Истината обаче е, че най-доброто от Coupez! се дължи на японския оригинал, копиран почти мотамо, но и разводнен от французите с ненужно отпускане на ритъма и излишни детайли.
„Не спирайте камерата!“ (сценарий – вдъхновен от пиесата „Дух в кутия“ на Рьоичи Уада, – режисура и монтаж на Шиничиро Уеда, дебютант в пълнометражното кино), повече известен с английското си заглавие One Cut of The Dead, е „джобно“, но затова пък двойно обяснение в любов към поджанра на зомби комедията и към правенето на кино. Заснет е за 8 дни през юни 2017 г. за еквивалента в йени на има-няма 45 000 български лева. Структурата му е тип „матрьошка“. Първо ставаме свидетели на сцена във фотогенично запусната промишлена сграда – млада жена е нападната от зомбирания си любим и докато той се опитва да я нахапе, тя се опитва да го възпре с думи. Сцената е пресилено драматична, младежите са обилно наплескани с грим и въобще всичко е както се полага, докато фикцията не бива счупена от божествена, тоест режисьорска намеса, при която се оказва, че това е 42-рият дубъл от филм за зомбита, сниман в момента. Режисьорът е бесен: актрисата му се вижда банална преструвана, сцената – провалена, той иска същински страх, същински сълзи. И по тази причина, както разбираме малко по-късно, от отчаяние и амбиция, той връща към живот старо проклятие, което действително ще хвърли екипа в битка на живот и смърт. В тази битка, разбира се, най-сладките примамки за зомбитата и за камерата са двамата актьори в централните роли; момичето, естествено, пищи много и в различни части на сградата; лее се кръв, въртят се очи, размахват се секири и пада смях, защото са заложени достатъчно елементи, които да го предизвикат. Най-комичният персонаж е гримьорката с хоби бойни изкуства (Азанависюс много, ама много е повредил римейка, като е махнал нелепото възклицание „Пом!“, с което тя се освобождава от чужда хватка и което звучи едно след друго в „Не спирайте камерата!“ за диво удоволствие на гледащите).
Дотук добре, само че когато историята прави пълен кръг и се затваря върху началната сцена с умоляващото момиче и зомбирания любим, но вече на ново, по-искрено ниво, през екрана потичат титри и става ясно, че и това е фикция. „Реалността“ е, че току-що сме присъствали на живо телевизионно предаване в един непрекъснат кадър – безумно дело, което малък екип е направил възможно къде по сценарий, къде със самоотвержени импровизации и кърпежи. И именно тази трета реалност е най-богатата, смешната и интересната. Постепенно разбираме, че тираничният, безскрупулен режисьор е благ добряк, готов на подвизи, само и само да спечели уважението на дъщеря си... виждаме коя е всъщност гримьорката (и се превиваме на допълнителна порция „Пом!“); на какво се дължат определени подскоци на камерата; защо звукарят иска да си излезе тихомълком насред монолога на режисьора или приятелят на момичето на финала сякаш все пак чува увещанията ѝ през своя зомби унес.
„Не спирайте камерата!“ по същество не е зом-ком, а съвсем реалистична история с куриозна постройка, в която единственото свръхестествено е мотивацията както на измисления филмов екип, така и на екипа на Шиничиро Уеда. Но едва ли някой почитател на жанра би се почувствал подведен – имаме зомбита, имаме смях, имаме добро желание да се съберем в залата по точно тези две причини. Друго, което „Не спирайте камерата!“ не е, е гениално произведение или жалон в хода на седмото изкуство. Но едва ли някой ще се впечатли от това, при положение че претенцията му така красиво пасва на резултата. Занимаването с кино (а то включва всички: от сценаристите и операторите, през статистите, осветителите и отговорниците за кетъринга на снимачната площадка, до преводачите на субтитри, зрителите и читателите на отзиви за филми) е особняшко, на места налудничаво взаимодействие с реалността и с другите, в което по често неведоми пътища човек достига прозрения и състояния на радост. „Не спирайте камерата!“ е сърдечно отдаване на почит именно на процеса.
Световната премиера на „Не спирайте камерата!“ е през април 2018 г. на Фестивала на далекоизточното кино в Удине, където прожекцията му е посрещната с петминутни овации от публиката и с въодушевление у критиката. Следват покани от десетки фестивали, награди и скромен, но все още траен култов статус. В Япония филмът излиза на екран в три салона в Токио през юни 2018-а, но няколко месеца по-късно вече е феномен, за който се говори широко, а печалбата хилядократно нахвърля бюджета му. Още малко по-нататък международните му приходи са вече над 31 милиона щатски долара, а рецензиите звучат така: „възхитителна повествователна конфигурация“ (Los Angeles Times)... Френският римейк, лишен от увлекателното темпо на оригинала и от гладната пъргавост и всеотдайност на неизвестните автори и изпълнителите, събрани от актьорски работилници – при все големите си пари, разпознаваемите си звезди и премиерата си в Кан, – остава само част от този глобален отзвук и едва ли самостоятелно е в състояние да предизвика подобно вълнение.
Интересно се е получило и със смисъла на заглавията: Coupez! на Азанависюс е точно обратното на Kamera o tomeru na! на Уеда. Оригиналът казва: „каквото ще да става, продължавайте да снимате, камерата да работи“ (нещо, което кинаджийското съдържание на третата част на филма издига до „нека има кино на всяка цена!“). Надсловът на римейка е: „режи!“, тоест „стоп камера“, „дотук бяхме“, „готови сме“. Има нещо вярно в неволно възникналото противопоставяне: непретенциозният филм на японците живее и предизвиква още живот, а тежкото начинание на французите е повече онова, за което режисьорът в най-първата фикция навиква актрисата: имитация.
