Новият филм на Дейвид Финчър няма нищо общо със „Седем“ и „Боен клуб“, със „Странният случай с Бенджамин Бътън“ и „Социалната мрежа“. Той е невероятно, блажено глупав и успява да удържи удивлението на зрителя почти докрая – горе-долу толкова дълго човек се пита дали все пак не става свидетел на една дълбоко законспирирана пародия.

Като на дюнерджийска лавка, на която продавачът пита „С всичко ли го искате?“, Финчър грабва кухия префабрикат на сюжета и директно хвърля вътре всички жанрови сосове и салати, убеден, че отговорът ще е „да“. В центъра е наемен убиец с породист известен актьор в ролята, Майкъл Фасбендер (убийствата са секси; престъпността е вид героизъм). Той няма име, но пък има (винаги подръка) десетки паспорти с алтернативни самоличности, както и не по-малко пакетчета с оръжия и боеприпаси от първа необходимост. Притежава и безброй джаджи, познания и достъп до несекващи ресурси. Кара всякакви транспортни средства, които посява където дойде. Напук на всичките усилия да покрие следите си обаче, живее в дизайнерско имение, което се набива на очи от Космоса. Умее всякакви боеве и изпреварващи ментални трикове. Съперниците му до последния произнасят тиради, по време на които той да мълчи и протяжно да преценява как да се справи с тях. Пикантна нотка додава Тилда Суинтън с епизодична поява, също с тирада, че и с виц. (Жените в кюпа са три и както си му е редът, две умират, а една е изнасилена и пребита... От трите една е секретарка, една е любовница, една – несъстоятелна колежка.)

Не бива да пропускаме, че „работата“ на убиеца (сериозно ли журналистите говорят за професионализма на един килър, питам се, след като изчитам куп радостни рецензии между премиерата на венецианския фестивал и прожекцията на сансебастианския) като туристическа агенция го отвеждат до най-шикозни и екзотични дестинации: започваме от Париж, минаваме през Доминиканската република и оттам тръгваме на преход през Щатите. Дори свинските опашки, с които унищожителят връзва жертвите си, са дизайнерски – черни. Не са пропуснати тупаници с много потрошено, както и моторизирано преследване. Нашият човек има желязна дисциплина и – за цвят – характерна проява на вкуса: слуша песните на The Smiths по всяко време. (Контрастът впрочем е покъртителен – около половин ред от The Smiths бие по оригиналност целия сценарий на Ендрю Кевин Уокър, адаптирал поредица френски комикси.)

Завръзката е типична: веднъж килърът не успява да застреля когото трябва. И вместо да опита пак (не е като да не може, основният „поръчан“ е на метър вдясно, което за снайпера е вероятно част от милиметъра), духва от мястото на събитието. Поръчителите решават, че сега трябва да разчистят него. За целта наемат други двама „професионалисти“, които нямат нищо общо помежду си нито географски, нито като modus operandi, но по възможно най-видимия начин отиват заедно в богаташкото островно имение на нашия наемник, където, вместо да го причакат, както е логично, първият налага любимата му, докато вторият не е ясно какви ги върши (вторият е Тилда, която вероятно подготвя вица, който ще разправи по-късно). Любимата, разбира се, е двойно по-млада, красива и героична, така че не издава, че добрият килър е на път за вкъщи. Той поема по петите на лошите килъри. Не по тези на поръчителите – тях ги забравя мигновено, както и те него. Не ги виня.

В „работата“ си е смайващо нелеп. В лофта, откъдето дебне много скришно първата си жертва, е включил ярки прожектори и малка печка. За да не оставя следи, под главата на един от убитите по-нататък, от която плиска кръв, подлага вестник. Вестник! Тялото на този убит изнася в неизвестна посока, но едва ли е, за да не оставя диря, тъй като междувременно недалеч посява втори труп, който не се погрижва да вдигне. В трета локация полага чутовни условия да приспи леко един свиреп питбул, прави къщата и собственика ѝ на бъзе и коприва и бяга атлетично от вече събудилото се куче. И така нататък до сълзи от смях.

„Единственият път в живота е този, който оставяме зад гърба си.“ Една от големите жестокости на „Килърът“ е вътрешният глас на протагониста, който каканиже зад кадър „мъдрости“ и статистики. „Емпатията е слабост, слабостта е уязвимост“... Сериозно ли? „Как би постъпил Джон Уилкс Бут?“ Той, за сведение, е убиецът на Ейбрахам Линкълн, а как би постъпил, не става ясно. Който помни с привързаност печалния, любящ единак с гълъбите от „Дух куче: пътят на самурая“ (по когото – личи при вглеждане – негативно и неразбиращо е моделиран персонажът на Фасбендер) и е превъртал по десетина пъти моменти от „Бари“, защото не вярва на очите и на ушите си, че толкова талант и оголена страст могат да се заложат в минута или две от телевизионен сериал, не бива да се доближава до „Килърът“ с надеждата да види трагичен персонаж, терзан от морални дилеми, култивиращ, изповядващ или поне четящ нещо, обичащ някого, запътен нанякъде. Финчър е направил една голяма черна свинска опашка, с която е вързал нищото. В най-добрия случай, когато го пуснат по „Нетфликс“ през ноември, този филм ще става за музикален фон – заради The Smiths, не за друго.