Обичайно е филмовите версии на пиеси да излизат от пространствените ограничения, които сцената налага, най-малкото защото от киното се очаква повече динамика в това отношение – каквото в театъра е приемливо стесняване, в киното е неестествена статичност.
Във филма по собствената си пиеса обаче Кенджи Ямаучи запазва пространствената монотонност и през цялото време камерата остава в тесните рамки на терасата. С тази уверена употреба, наблегната и от топосното заглавие, филмът извършва своеобразна медитация не само върху конкретната тераса, а върху човешките пространства въобще – колко много и колко странни смислови преплитания могат да се случат за час и половина. Това, което започва като обширна празна тераса по време на служебно парти, постепенно се насища с комплименти, обиди, копнежи, намеци, танци, болести, майтапи, обърквания, комплекси и пространството сякаш отеснява – случките няма къде да се разсеят и то ги поема и задържа до една. Тази плътност е засилена и от друга непрекъснатост – тази на времето, което тече с реалната си скорост, без наративни параболи и пропускания.
Пространствената и времева фиксираност е компенсирана с динамика в други аспекти. Получава се като при загубено сетиво – когато един приток на информация е прекъснат, възприятията се изострят за всичко останало. В случая на фона на терасата се разгръща комедия на нравите, която изследва разнообразни типажи и техните многопосочни, сложни взаимоотношения. Персонажите са написани с усет за смешно и чудато, като основният двигател на разказа са постоянните разкривания на нови и нови неподозирани характеристики, които, освен че разсмиват и учудват, преобръщат облика и на героя, и на историята. Диалогът и монтажът следват неравномерен ритъм с редуващи се ускорения и затишия, които поддържат вниманието, но и дават необходими глътки въздух. Камерата, макар и с крайно ограничен обхват, оглежда терасата от най-различни ъгли, също както пиесата оглежда персонажите – с внезапни смени на гледната точка и преминавания между близки, средни и далечни планове; така тя подсилва внушението, създадено от текста, че може всичко да е пред очите ни, но още нищо не е видяно отвсякъде.
Филмът има още една важна връзка с пиесата – в него участват седемте актьори, изпълнили ролите и в театралната постановка. Продължителното занимаване с материала е дало резултат и обиграността на екипа личи отвсякъде – играта е напластена с нюанси, фино прокарани иззад иначе каменните комични физиономии, подсилени от изненадващи операторски емфази. Въпреки заигравката с абсурдното и някои доста неестествени сценарийни и актьорски решения, играта не преминава границата нито на буфонадата, нито на мелодрамата, и докрай остава от страната на комичния реализъм. Така “На терасата” успява да бъде детайлен в изобразяването на човешката драма и насмешлив в отношението си към нея.
Филмът е представен на фестивала на далекоизточното кино в Удине.
