„Мианмарски дневници“ е въздействаща колекция от документални кадри и полуфикционални, нискобюджетни късометражки, проследяващи последиците от военния преврат в Бирма през 2021 г., когато демократично избраната „Национална лига за демокрация“ (начело с Аун Сан Су Чжи) бива насилствено свалена от власт и управлението на страната авторитарно поема лидерът на армията Мин Аун Хлаин. В отговор на този агресивен, политически ход в държавата избухват грандиозни, но жестоко потушавани протести, стачки и всевъзможни прояви на гражданско неподчинение. Силната и дръзка реакция на народа на Мианмар е красноречив знак, че с горепосочената варварска постъпка е изцяло премината точката на търпимост, тъй като това не е единственият преврат в модерната история на страната. Първият знаков такъв се случва през далечната 1962 г. и маркира началото на 50 години военно управление, което приключва през 2011 г., макар че същинската промяна се случва през 2015 г., когато дотогава репресираната партия на Аун Сан Су Чжи печели изборите и поема по бавния, болезнен и изпълнен с перипетии път към демокрацията.
С подобна история, белязана от жестоки репресии, липса на свобода и непрестанна диктатура, не е трудно да се разберат по-впечатляващите, почти безразсъдно смели прояви на гражданско неподчинение във филма на анонимния т.нар. „Мианмарски колектив“. Така например виждаме градски улици, гъмжащи от викащи и недоволни хора, макар че разбираме, благодарение на едно от многото вертикално заснети (с телефон) видеа, включени от интернет в проекта, че армията е обявила вечерен час и е забранила големи групи да се събират на обществени места. Наказанието за подобно неподчинение е затвор или дори смърт, тъй като хунтата (както се вижда във филма) няма задръжки да стреля на месо в протестиращата тълпа с истински патрони. От преврата досега са били убити по този начин поне 1700 цивилни (сред които и деца), а пък още към 10 хиляди са били арестувани, което прави още по-потресаващи кадрите, в които отделни хора самосиндикално и самоотвержено се изправят челно срещу властта, за да я заплюят в лицето. В една от тези сцени, вероятно уловени от телефона на случаен очевидец, сравнително възрастна жена си позволява публично, разпалено и безстрашно да крещи на младите войници, мълчаливо натъпкани в камионите на някакъв застинал на пътя военен конвой.
Невъздържаната ѝ реч на практика синтезира цялата позиция на филма или по-скоро неговия залог и надеждите създалите го хора. От репликите на жената става ясно, че протестиращите не ги е страх от смъртта, „защото истината е на тяхна страна“ и идните поколения ще осъдят постъпките и зверствата на „диктатора“, за които, ако се съди по количеството видео документи, вмъкнати в проекта, ще има предостатъчно веществени и неопровержими доказателства. С други думи, важна част от силата и концептуалната мощ на „Мианмарски дневници“ идва от това, че превръща киното (в най-широк смисъл) в глобално отворена, културно приобщаваща и радикално демократизирана форма на съпротива. Оказва се, че в случая само седмото изкуство може да извади истината на бял свят, защото в ръцете на масите (благодарение на телефоните) то се е превърнало в своеобразно оръжие с отложено, но смъртоносно действие за онези, свикнали да репресират и да издевателстват над по-слабите и уязвимите в непрогледните, мрачни коридори на властта.
Така филмът без особено усилие онагледява прагматичната теория на т.нар. „политики на видимостта“, чиито залози съвсем интуитивно могат да бъдат осъзнати, когато например на екрана се показва как цял квартал започва да удря по тенджери от апартаментите си и да снима с камери, защото полицията е дошла да арестува някого от съседите им през нощта и подобно престъпление не бива да отмине незабелязано. В подобни моменти бързо става ясно, че за разлика от „на запад“, където гореуказаното понятие предполага само участието на представители на маргинализирани общности в популярни продукции, в случая на Бирма това да си „видим“, е въпрос на живот и смърт. То е единственото нещо, което може ако не напълно да предпази обикновения човек, то поне да демонстрира, че общността го подкрепя и че засвидетелства несправедливостта, която му бива причинена. Тоест има я донякъде условната утеха, че когато рано или късно дойде време да се разплащат сметките, правдата ще има възможност да възтържествува, защото подобни актове на насилие са били педантично документирани и запазени в живата памет на колектива.
Оставяйки настрана по-експлицитно документалния аспект на „Мианмарски дневници“, останалата част от проекта представлява поредица от скромно скроени късометражки, заснети и изиграни от хора със скрити идентичности – със замъглени или хитро изрязани от кадъра лица, татуировки и всякакви други идентифицируеми белези. Тъй като нищо не се знае за колектива и съответно за продукцията на тези фрагменти, не е съвсем ясно каква част от историите в тях са напълно фактологична истина, освен когато е пределно видно, че един или друг наративен компонент е добавен за засилване на драматичния ефект. Така например в един от тях, някаква сянка или призрак преследва анонимен мъж, който индиректно (молейки се на глас) споделя, че е изгубил съпругата си по време на протестите, от които има втъкани в краткия разказ кадри. Иначе казано, съществува неяснота дали историята в определен късометражен филм е документално лично свидетелство, или е просто експресивна преработка на реален сюжет, който може и да е пряко преживян, но може и да е просто повтарящ се модел, отразяващ съдбите на множество хора след преврата.
Един от фрагментите, онагледяващ въпросното двусмислие, показва как сякаш и двете описани по-горе неща са „еднакво верни“. В него младо момиче забременява и е поставено пред дилемата дали да сподели новината на също толкова незрелия си приятел, който е част от „съпротивата“ и е включен в списъците с обществени врагове заради протестната си дейност и принуден да води нелегален, партизански живот в джунглата. „Мианмарски дневници“ всъщност само печели от факта, че е лесно да си представим, че гореописаната история е и трагичен модел, белязал съдбите на множество хора в подобни смутни времена, и същевременно – злощастие (евентуално) лично преживяно от актьорите или режисьора под някаква форма.
В общи линии късометражките успяват да надмогнат техническите ограничения, повлияли на качеството им, тъй като е концептуално (а и емоционално) ефектно да се види как паметта за травмата и съответно идентичността на една общност биват конструирани едновременно от конкретни житейски сюжети и от по-универсални, естетически преработени (като народна песен) наративи, които рано или късно ще се превърнат в съвременни митове. Двете страни на „Мианмарски дневници“ – „документалната“ и „фикционалната“ - едва ли поотделно биха били в състояние да изнесат на плещите си целия филм, но бидейки симбиотично свързани по толкова убедителен начин, генериращ усещането за естетическа съразмерност и концептуална балансираност, проектът се превръща в нещо наистина специално. Той е не само документ, който рано или късно ще бъде използван, за да се реконструира под формата на жива традиция, историческо минало и национална митология едно скръбно време, но същевременно и кинопроизведение, способно творчески да преработи, онагледи и превърне в съвременен епос трагичната съдба на цял един народ.
