ЕДНО МОМИЧЕ СЕ ПРИБИРА САМО ПРЕЗ НОЩТА


от
на г.

ЕДНО МОМИЧЕ СЕ ПРИБИРА САМО ПРЕЗ НОЩТА

Пустеещи пространства (градски и индустриални), в които самотно се движат персонажите; внимателно подбрана музика и свежи актьорски лица; красиво изображение (Лайл Винсънт!) – филмът видимо е правен от човек, който обича киното и не се стеснява да цитира всичките си идоли. Малко като Аки Каурисмаки (ретро привкус, красиво подредени интериори, многозначителни мълчания), малко като Бергман или направо излъчващия здрач Драйер (черно-бяло, изразителни едри планове, хладна мистерия), малко като Джармуш (песен под началните титри, която звучи като Том Уейтс на фарси, и тиха ексцентричност, която отказва да бъде обяснена), филмът започва с отмъкването на една дебела домашна котка.

Детайлът с присвояването на котката вероятно нещо трябва да значи, иначе не би бил първото ярко откроено действие в нарочно бавното повествование. Непосредствено след него идва друг несъмнено “значещ” детайл: разсеяните крачки на главния герой Араш го превеждат покрай ров, пълен с безжизнени тела (той не забелязва, но саундтракът подчертава момента) – първо и недвусмислено ситуиране на историята в близост до смъртта и до съня. Първият конфликт – може би завръзка? – е между Араш (дословно копие на бунтовника без кауза с бяла тениска над вътрешния неуют, тесни дънки, отракана поза с цигара, тъмни очила и бърза кола) и един много зъл сводник и дилър, повтарящ буквално фасона на Нинджа от Antwoord. Следват много протяжни минути, в които зрителят се опитва да върже подадените му начала с някакви среди и краища, и не успява, докато накрая, изтощен от търсенето на смисъл, осъзнава, че върху него са изсипани не парчета от пъзъл, а парчета от счупено.

Единственото в този филм, което прилича на работеща причинно-следствена връзка, са отношенията на виновност-възмездие. Много злият дилър загива, средно лошият минувач бива само наплашен, добрият Араш получава доза романтика, а уличницата бива поучена. Градът, на чийто фон се развива всичко (кое всъщност?), се казва Sin City, пардон, Bad City. Момичето на име Момиче казва: “Аз съм лоша.” Араш я догонва и пита патетично: “Ако сега се зададе буря, ей там, иззад онези хълмове, това ще промени ли нещо?” (да, диалогът е мъчителен). И именно тази реплика дава ключа към цялото.

Да допуснем, че героят открадва не котка, а коза или китара. Да допуснем, че ровът е пълен не с трупове, а със счупени играчки или телевизори. Да допуснем, че вампирът, който се появява на двайсет и петата минута, не е от пола, от който е, а от другия, че е на различна възраст и не е вампир, а върколак, призрак или просто досадна съседка. Да допуснем, че музиката в един момент зазвучава не като Енио Мориконе от филм на Серджо Леоне, а като Нино Рота от филм на Федерико Фелини, или “Дайър стрейтс” от концерт през 80-те. Да допуснем, че главният герой има не наркотизиран баща, а депресирана майка, че отмъква не куфарче с пари, а резен печена тиква. Да допуснем, че “Едно момиче...” изобщо не е ирански, а е чешки, шведски или южнокорейски филм. Би ли се променило нещо в цялостната му постройка? Нещо в баланса му, в последователността, в “посланието” (или там каквото излъчва големият екран към пълните зали)? Не. И това именно го прави забележителен: съставните му елементи съжителстват в хлабава, произволна връзка, позволяваща всякакви комбинации и неводеща доникъде. 

Режисьорката и сценаристка Ана Лили Амирпур (1980) дебютира с “Едно момиче...” на Сънданс 2014 и лайтмотивът в радостните отзиви тогава беше: “първият ирански вампирски уестърн”. Само дето Амирпур е родена в Англия, от дете живее в Щатите и цитира като свое вдъхновение Линч и Ходоровски, а в заснетия в Калифорния филм – като изключим езика и някой и друг чадор – няма нищо специфично иранско. Няма и нищо, характерно за уестърна (мъст и чест, самотни ездачи и обречени любови, битки на противникови лагери в овладяване на диви запади – ако ще тези битки и запади да са символично разиграни на нечия кухненска маса). Отгоре на всичкото дори сочната стара вампирска жилка не вкарва нищо типично в ситуацията, освен чифт вампирски зъби и един-два момента на неестествено придвижване.

Жанровете са едва маркирани, стиловете са чужди и франкенщайновски съшити, спойката между съдържание и форма, между герой и герой, между действие и противодействие е практически несъществуваща. Както несъществуващи са смешното, страшното, интелектуалното, вълнуващото на този филм и разбира се, неговият феминизъм (който странно защо му беше приписан от критиката, при положение че трите му женски образи са проститутка, глупава богаташка и кръвопийка.) Благодарение на успеха на първия си филм Амирпур вече завършва втория: “постапокалиптична пустинна канибалска любовна история” с Джим Кери, Киану Рийвс, Джейсън Момоа, Диего Луна и Джовани Рибизи... И имам чувството, че това по някакъв начин хвърля малко допълнителна светлина върху вкуса и изборите на “Едно момиче се прибира само през нощта”.