„Айде, айде“ е поредният крайно личен филм на американския режисьор Майк Милс, който внимателно и нежно изследва тихите откровения, таящи се зад най-баналните и ежедневни моменти от съществуването ни. Както в предишни негови проекти като „Начинаещи“ и „Жените на 20-и век“, в основата на наратива е прозаичната драма на роднинските връзки и най-вече на междупоколенческите търкания и конфликти, вървящи ръка за ръка с нея. Милс сякаш постоянно се опитва да преработи психологическия и емоционален багаж, който семейството неизбежно трупа на раменете на всеки, но не пристъпва към задачата цинично и гръмко, а по-скоро с резервиран оптимизъм и дълбока емпатия към героите си. Още повече той някак безусилно съумява да придаде на своите „камерни“ по същността си сюжети не само екзистенциална дълбочина (макар и понякога тя да е маниерно пречупена през особняшкия му „инди“ кинопочерк), но и тематична широта (изразяваща се най-често в спонтанни лирически отклонения, поставящи киноразказа в един по-широк социален контекст).

С други думи, вълнуващото (от концептуално-формална гледна точка) във филмите на Милс е способността му да универсализира частното, извеждайки на преден план неговите исторически и политически измерения, без да отнема от заряда на делничните грижи, случки и мигове на болезнена уязвимост, с които толкова свободно работи. В „Начинаещи“ например Милс скроява един полуавтобиографичен сюжет, илюстриращ и анализиращ както амбивалентните отношения с баща му (който „излиза от килера“ на 75 години след 45-годишен брак), така и менящите се през последното столетие схващания за това какво означава да си мъж. В „Жените на 20-и век“ пък той се концентрира върху другата половината от едиповото уравнение – върху образа и съдбата на майка си. Там американецът разглежда през какви процеси на трансформация е преминала концепцията (на западния човек) за женското в контекста на 100 години феминизъм.

Докато и двата му предишни филма обаче са обърнати рефлексивно към миналото и главният герой (алтер егото на Милс) е винаги синът в семейството, в „Айде, айде“ фокусът е вече бъдещето, а двойникът на автора е по-скоро бащинската фигура – Джони (Хоакин Финикс в една от най-скромните си, но и деликатно изиграни роли). Той е самотен радиожурналист на средна възраст, все още възстановяващ се след смъртта на майка си – събитие, което е избутало на повърхността натрупалото се през годините напрежение между него и сестра му Вив. Тя е била бунтарката, а Джони – маминото синче. Рамките на конфликта са типични и ясни, но въпреки че между двамата има ред неизговорени неща и поводи за огорчение, приоритет в отношенията им винаги получава по-скоро неизличимата близост, която връзката брат-сестра предполага. Въпреки че рядко се виждат и говорят, след като бившият съпруг на Вив получава маниакален епизод (изглежда, страда от биполярно разстройство), Джони предлага да се грижи за сина ѝ Джеси. Той е самобитно деветгодишно момче, което пращи от енергия и залива събеседниците си или с нехарактерно проникновени за възрастта си наблюдения, или с неудобни и крайно лични въпроси (от типа „Защо нямаш приятелка?“ или „Защо мама е правила аборт преди мене?“).

Сърцевината на филма е на практика връзката между вуйчото и племенника. Първият се учи какво е да бъдеш баща (проектът е все пак вдъхновен от отношенията на Милс със сина му), докато вторият е там, за да предизвиква възрастните с опитите си да се ориентира и позиционира в един крайно объркващ от емоционална и психологическа гледна точка свят, какъвто е съвременният. Още повече образът на детето е удвоен и през работата на Джони, която го принуждава да обикаля различни градове из САЩ и да интервюира малолетни, задавайки им въпроси не само за живота им тук и сега, но и за страховете и надеждите им за бъдещето. Тези сцени, в които Хоакин Финикс с откровено любопитство и внимание разпитва цял набор от най-различни по пол, класа и етнос хлапета, са всъщност напълно документални и инжектират фикционалния наратив с доза концептуално зареден реализъм (това куриозно напомня на интервютата с ученици в брилянтния дебют на Катерина Горностай „Стоп - земя”, също от 2021 г.). Подобно размиване на границата между разказа и реалността е все по-популярен похват в последните години („Земя на номади“, „Не ме докосвай“, „Каръшко чукане или шантаво порно“) и в случая, в контекста на филмографията на Милс, то изземва функцията на неговите социално и исторически ангажирани отклонения.

Режисьорът се опитва да изгради продуктивен диалог между „старите и младите“ за бъдещето и какво трябва да се промени, но хитрото е, че разговорът е изграден почти изцяло на базата не на говорене, а на слушане. Джони/Финикс разпитва внимателно децата и мълчаливо ги изслушва, докато през останалото време му се налага да отговаря на сложните въпроси на Джеси, който въпреки възрастта си изглежда готов да чуе трудни за преглъщане истини за живота, но има (оправданото) усещане, че вуйчо му го е страх да бъде искрен. През това време Вив се опитва в рамките на няколко кратки телефонни разговора да убеди брат си да бъде по-открит и откровен и да му обясни какво е да бъдеш родител (а именно - да не знаеш какво точно правиш и да се учиш в крачка). В резултат Джони лека-полека започва да се примирява с факта, че е вече зрял мъж (макар и да не се чувства като такъв) и че има отговорност към племенника си да го възпитава, което в случая означава да му помага да стане по възможност малко по-добър човек (една тревожна, объркваща и на моменти страшна педагогическа задача).

Проблематизирайки въпросите за бъдещето и отглеждането на следващото поколение, „Айде айде“ освен всичко останало се оказва и филм възхвала на колосалния труд, който всяка майка полага, за да възпита и социализира детето си. Неслучайно Джони чете в една-две сцени на публиката и на Джеси цитати от великолепното есе на английската философка и феминистка Жаклин Роуз, посветено на майчинството. Подобни експлицитни жестове са леко напоително дидактични, но пък филмът толкова непретенциозно и човешки илюстрира злободневните премеждия, с които се сблъсква една майка (или въобще един родител), че е трудно Милс да бъде обвинен в агресивното и пропагандно налагане на някаква идеологическа позиция.

От „Айде, айде“ струи по-скоро автентичност, макар и да е продукт на твърде отрефлектираната, но и кротка самовглъбеност на режисьора. В това обаче е и парадоксалната сила на Милс – да прави скромни, авторски филми за баналните си среднобуржоазни тревоги, психологически особености и екзистенциални размишления (най-често за мястото на индивида в по-широката история на света). А и в края на краищата това е може би най-успешният проект на режисьора, тъй като нагарчащата преди носталгично-инфантилна поза към детството му и проблемите на средната класа в САЩ (най-вече през 60-те и 70-те) е преодоляна и вместо това зрителят получава един опит за изграждането на зряла, чувствителна и загрижена позиция към съвременния ни живот.