След миналогодишната премиера на превантивно суховатия „Шрифт с главни букви“ режисьорът Раду Жуде се завърна в официалната селекция на първото онлайн „Берлинале“ със заглавие, което накара всеки, разглеждал програмата, да повдигне вежди. Самоопределяйки се като „скица на популярен филм“, новото попълнение във филмографията на румънеца обещава пикантна история, а таблоидният нюх на сюжета цели да успи разума и да роди чудовищата му. Както всичките му успешни фестивални заглавия, поне от „Аферим“ (2015) насам, така и последният му филм представлява един разгърнат урок по румънска история. Жуде не се притеснява от дидактика и хаплива педагогика, но трябва да признаем, че разнообразието от форми и жанрове на „уроците“ говорят за усърдна подготовка и за учителска отдаденост.
Затова и веднага прави впечатление, че главната героиня на „Каръшко чукане или шантаво порно“ е гимназиална учителка по история. Еми (театралната актриса Катя Паскариу във втората си кинороля) се оказва жертва на интернет тормоз, когато родители и ученици намират секс клипче с нейно участие. Публиката научава това още в самото начало на филма, когато целият екран безапелационно се изпълва от домашното видео. Отникъде и по средата на действието Жуде натиска лицето на зрителя в едно ригидно първо впечатление за главната героиня посредством този експлицитен (ама без никаква цензура) клип. По този начин се въвежда и базата за консервативните критики, които родителите на учениците ще повтарят като папагали през целия филм, с цел уволнение на всяка цена.
Макар филмът да представлява комедия, коментираща двуличието и хладнокръвните лъжи, които прояждат обществото на междуличностно ниво, той е строго и стилистично издържан. Яркорозови табла с декоративен шрифт разделят първата, обяснителна, част от втората, която е своеобразно поетичен колаж от документални кадри и служи като речник на хорската глупост с монтажа на факти и цитати от настояще и минало. А третата част, от своя страна раздробена на още три, представя различни начини, по които филмът би могъл да завърши. Разигравайки три варианта, Жуде оставя финала отворен с еднаква достоверност на множество смисли и паралелни тълкувания. Макар привидно различните възможности да не са йерархизирани, сюжетът е разказан изцяло през присъствието на Еми, което, от своя страна, отговаря на въпроса кому принадлежи зрителската лоялност.
Ако Еми представлява по алегоричен начин сурогат за режисьора, който се опитва да научи своите сънародници да приемат и преглъщат травматичното си минало, то „Каръшко чукане“ успява добре да преплете напреженията между режисьор и публика с междуполовите такива. По втората линия филмът остава до болка балкански и поради това почти документалната му визия доста обрано изобличава традиционния сексизъм, дори проявите му в периферията на дискурсивното поле – така например камерата се спира върху сексуализиращи женското тяло реклами и бременна кукла Барби или хваща баба насред цветисти псувни. А в началото на порнографското клипче се вижда плакат на румънския филм, който спечели "Златната мечка" преди три години – „Не ме докосвай“ на Адина Пинтилие (която е част от журито към официалната селекция). Присъствието на този плакат е важно, тъй като първичната рецепция на филма (в лицето на Питър Брадшоу от „Гардиън“) донесе на режисьорката си заплахи от консервативно десни групировки в Румъния. По този начин Жуде заявява съпричастност към маргинализирания в рамките на държавата филм и едновременно с това - принадлежност към неговата нова „традиция“, ако може да се обособи такава. Сексуалните табута и сексизмът на Балканите са щекотлива тема, и то не само в киното. Успокоителното е, че Жуде предпочита да се подпише със сарказъм, без да бяга от отговорността, която добрата комедия изисква.
Напреженията, които филмът запечатва, са тези между големи, цинични постъпки и по-малки в мащаба си обидни жестове. В тематичния му център това се разгръща чрез изобличаване на дефиниции за „неприличното държание“ и дебатът върху разделението между публичен и частен живот нюансира тази регресирала версия на съвременния живот. Разбира се, това е скица на едно забавящо се с отвореността си обществено самосъзнание, едно вечно „догонване“ на либерални ценности в постоянна борба с идеологическия национализъм. Филмът поставя главната си героиня в ролята на жертвен агнец и затвърждава своя махленски регистър с организацията на социално дистанциран трибунал, чиято цел не е изслушване, а публично унижение.
Въпреки възприетата вулгарна форма и жълто съдържание „Каръшко чукане или шантаво порно“ не изневерява на вкуса на Жуде към високо, саморефлексивно изкуство. Заедно с началните си надписи филмът посреща с цитати от Зигфрид Кракауер и Валтер Бенямин – двете най-големи немски имена в ранната медийна/кинотеория. Но скоро дори тези присъствия девалвират – насред публичното съдилище се подхвърлят понятия като „научните революции“ на Томас Кун, цитират се румънски социолози измежду обвинения в разхайтеност и дебелашки шеги за „оценки по фелацио“. Така филмът сам се присмива на градивния си материал и поддържа илюзията за лековатост и лежерност на разказването. Въпреки това, познавайки Жуде, ще осъзнаем, че хванем ли се на шегата, ще ни струва скъпо. Според него човекът е homo historicus, историческо същество, и дори когато се подиграва, било на себе си, на другите или на миналото си, той диалогизира с миналото. Настоящето, от друга страна, е повече от смешен колаж, а е и пореден повод да си научим урока.
