Международното жури на тазгодишния фестивал избра да отличи способността на киното да избутва от удобството, да изпитва готовността ни да приемаме по-редки проявления на човешкото, да разширява обхвата на разбирането към другото, да дава превес на артистичното, експерименталното и индивидуалното пред универсалното и да предизвиква не толкова одобрение, колкото диалог.

В типичния за експериментален филм формат на есе или по-скоро колаж, “Не ме докосвай” търси финото и красивото в онова, което на пръв поглед изглежда сурово и грозно. Режисьорката Адина Пинтилие приближава погледа си до различни тела и телесности, кои деформирани, кои трансформирани, кои травмирани, и ги поставя едно до друго, за да изледва възможностите и невъзможностите на интимността – изследване, което по думите на Пинтилие е отворено и никога не може да бъде завършено, защото “интимността има много лица”. Интересно е, че конкретно в тази си цел “Не ме докосвай” доста се доближава до стилистиката на миналогодишния носител на Златна мечка, “За тялото и душата” на Илдико Енеди, който също извежда антиномиите близост–отдръпнатост и красиво–грозно, като изследва възможността за осъществяване на интимност между характери, които не пасват в нормите, и показва изящно заснети отблъскващи сцени. По сходен начин, макар и с различно съдържание, голяма част от сцените в “Не ме докосвай” опитват да неутрализират усещанията на зрителя, като предоставят визия, която гали окото, и образи, които (все още) отблъскват или поне с които окото още не е толкова свикнало.

Един от ключовите въпроси, които филмът настъпателно извиква, е прав ли съм да извръщам поглед от неприятното само защото ми е неприятно, да отписвам чуждото само защото ми е чуждо, да етикирам като грешно различното, както казва самата режисьорка, “само защото е различно”. Внимателната камера осъществява множество макро вглеждания в кожи, интимни части, деформации, с което непрекъснато приканва зрителя да не отвръща поглед. В този смисъл най-важното присъствие във филма е Кристиян, човекът с трудни за гледане лицеви деформации и още по-труден за слушане гъргорещ глас, който обаче със спокойния си, трезвен разказ за себе си постепенно става не просто поносим, но и симпатичен. Друг ключов въпрос, поставен от филма, е доколко изобщо интимността зависи от характеристиките на тялото, като противопоставя, от една страна, Кристиян, който се чувства съвсем комфортно в осакатеното си тяло и не изпитва затруднения да проявява интимност и сексуалност, и, от друга страна, Лаура, главната героиня във филма, която се опитва да пребори фобията си от интимна близост, при все че с тялото ѝ “всичко е наред”. И третият въпрос, който бих откроил, е дали изобщо съществуват странни проявления на сексуалността. Както казва Хана, друг интересен персонаж във филма: “Няма нищо странно в сексуалността, има само опасни неща, за живота ти и за здравето ти. Всичко останало трябва да се прощава."

Прожекцията на “Не ме докосвай” беше най-напусканата, на която присъствах по време на фестивала, и много журналисти обясниха това по лесния начин – защото филмът е твърде воайорски и твърде смущаващ, защото зрителите са твърде големи пуритани и т.н. Впрочем лично за моя вкус “Не ме докосвай” дори не беше достатъчно смущаващ, но така или иначе не по тази линия е възражението ми срещу него и не по тази причина изтраях цялата прожекция единствено заради професионалното си задължение.

Основните характеристики на филма, които вдигнаха толкова хора от седалките и предизвикаха не една и две негативни рецензии, са неговата претенция и повърхностност, а оттам и неприятната от художествена гледна точка комбинация между двете. Претенцията за новаторство и откривателство лъха от почти всички кадри и реплики (предимно от включванията на самата режисьорка като персонаж и разказвач) и особено от говоренето на Пинтилие по пресконференции и интервюта. Силно се надявам тук да не бъда разбран погрешно – Адина Пинтилие оставя впечатлението за добронамерен и съвестен творец и седемгодишното ѝ изследване е достоен труд и важен кино експеримент, който щеше само да спечели, ако създателката му го беше удържала в рамките на личното изследване и упражнение, вместо да го украсява с гръмки заявки, като това, че той подтиква към “преосмисляне на всичко познато”, което не прави, поне не в такъв мащаб, и “разширява границите на киното”, което той категорично не прави, макар че без съмнение, поне от гледна точка на езика на киното, това е най-нестандартният филм в тазгодишната конкурсна програма.

На фона на гореописаното доста от репликите в “Не ме докосвай”, които са поднесени като съкровени открития, всъщност са повърхностни до степен на неудобство, като например заявлението, че нещата са “по-сложни от добро или лошо” или че е “предизвикателство да обичаш някого, без да изгубиш себе си”. Това непохватно вербализиране на чувствата поддържаше у мен усещането, че слушам някой, който ми чете дневника си от пети клас, или, ако трябва да съм по-образен и по-неласкав, някой, който тъкмо е открил пъпа си и се опитва да ми го пробута като новооткрита обитаема планета, впечатление, което е споделено и от Питър Брадшоу в отзива му за The Guardian, макар че и неговото сравнение между Брекзит и Златната мечка е прекалено. Когато обаче личното пътешествие на Лаура завърши с гол танц сама вкъщи, представен като кулминация на телесното ѝ освобождение, наистина изниква въпросът за възхваляването на скуката, който витаеше над цялата конкурсна програма тази година.

Непоносимо и тревожно повърхностно е и отношението към персонажите във филма, които, с малки изключения, бяха представени единствено през сексуалността си. В съсредоточаването върху тялото Пинтилие съвсем е загърбила характера, което изиграва лоша шега на каузата ѝ да направи различното приемливо, да доближи странното към нормата. Както е отбелязал и Джей Уейсбърг в отзива си за Variety, филмовото есе на Пинтилие не полага усилия да покаже хората като личности и ние не виждаме почти никого от героите извън неговата сексуалност, заради което в някои сцени “Не ме докосвай” изглежда безсъдържателен като порно – негативен ефект, който по-скоро би послужил като аргумент в полза на пуританските възгледи, защото ето, казахме ли ви, хората с нестандартна сексуалност просто не са хора, а извратеняци, които мислят само за секс. На пресконференцията Адина Пинтилие поне пет пъти повтори, че филмът ѝ е покана за диалог. Дано такъв все пак се получи, въпреки че за мен това изказване само демонстрира колко лесно се разминават намерение и действие, защото “Не ме докосвай” оставя впечатлението по-скоро за игра на затворено.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура”