Испански колеги се шегуват, че „Любимо същество“ на Родриго Сорогойен, показан в Конкурса на 78-ия Фестивал в Кан, е като „Сантиментална стойност“ и „Сират“ в едно – история за трудна връзка между егоцентричен баща режисьор с деспотичен характер и травмирана дъщеря актриса, която обаче, за разлика от героинята на Ренате Реинсве във филма на Йоаким Триер, се навива да снима с него от раз. А асоциацията със „Сират“ е заради мястото на действие – филмът във филма се снима сред пустинен пейзаж. Само че гмурването на Сорогойен в душата е по-плитко и обезопасено дори от това на Триер, а ловките иначе кинематографични трикове не достигат за мощно въздействие като при Оливер Лаше.

В досегашната си филмография Сорогойен се движи на ръба между мейнстрийма и авторството, със склонност да преосмисля отъпканите жанрови модели, особено трилъра. „Стокхолм“ (2013), „Да ни прости Господ“ (2016), „Кралството“ (2018), „Майка” (2019, номинация за „Оскар“) и „Добичета" (2022) – първия му филм, показан в Кан – комбинират класически жанров съспенс със социален реализъм, морални дилеми и сложни персонажи. Независимо дали става дума за криминално разследване, политическа корупция, семейна травма, или ескалиращ междусъседски конфликт, сюжетите обикновено тръгват от разпознаваеми матрици, които впоследствие са деформирани, за да поставят под въпрос идентичността и динамиките на властта, да разчепкат социални и психологически напрежения. Зрителско кино с екстри отвъд забавлението, актуално и ангажирано. В „Любимо същество“ темите отново са актуални – бащиното отсъствие и предъвкваната до клише „токсична мъжественост“, – но тук Сорогойен сякаш е почувствал, че е дорасъл за експеримент и е решил да се еманципира от строга драматургична рамка, макар чисто битово да се разполага пак в позната територия – филмовата среда, в която вирее. И ни въвежда в нея бавно и мъчително, сякаш за да си заслужим надничането отвъд завесата.

Двайсетминутната начална сцена ни оставя да опипваме и налучкваме като слепци, докато намерим вярната посока: Естебан (Хавиер Бардем) и Емилия (Виктория Луенго) се срещат в ресторант и ни хвърлят в напрегната дилема на ръба на нездравото любопитство да отгатнем кои са и какви са отношенията им – неловкостта и дистанцията, зад която прозира вина, страх, враждебност и нежност едновременно заблуждават, че може да са бивши любовници, но всъщност се оказват баща и дъщеря, които се срещат след дълги години. Той, испански режисьор с успешна кариера в Холивуд (вероятно мечтано алтер его за Сорогойен, който още не се е добрал дотам), се връща на бял кон в родината да снима и да се реваншира пред изоставената си преди двайсет години дъщеря, като ѝ даде главна роля, а тя, местна актриса с колеблива кариера, е на тръни от вълнение, гняв, възхищение и разбира се, мазохистично благоговение, заради което няма как да не приеме. Заминават с екипа за Фуертевентура, остров на хвърлей разстояние от Западна Сахара, и очаквано, в затворения им микросвят, където Естебан се разпорежда с всички безцеремонно, избуяват бесовете, за да се стигне до конфликт, разпад и публичното му линчуване преди една не само предвидима, но и мелодраматична развръзка.

Проблемът е, че в очертанията на динамичната рамка между първата налекетризираща сцена и критичните епизоди към края, Сорогойен и постоянната му съсценаристка Исабел Пеня са изоставили подпорите на овладените драматургични правила, отдавайки се на фриволно изучаване на характери, без да постигат особена плътност. Луенго като Емилия е крехка и жилава едновременно; гради героиня, решена да остане в това препятствие докрай и да рискува достойнството си в преследване на полагащата ѝ се бащина любов. Естебан на Бардем е властен и непроницаем, страховит и съблазнителен едновременно – камерата държи да ни го покаже гол и сексапилен, сякаш за да въвлече нарочно женската публика в шизофренен конфликт, изкушавайки я да желае авторитарен тиранин в един иначе уж утвърждаващ женската независимост филм. Изпълненията и на двамата са въздействащи, но някак мимолетно, а героите им остават бледи реплики на нещо вече видяно и предъвкано, докато зейналият вакуум от липса на по-проникновена идея зад почти тричасовото времетраене трудно може да бъде запълнен с постоянна интрига или будещи противоречия визуални манипулации.

Подобно на Алфонсо Куарон, чийто „авторски“ проект „Рома“ изглежда повече като имиджов ход насред успешна комерсиална кариера, отколкото като творческа необходимост, Родриго Сорогойен също се опитва да си купи индулгенция на автор с един неоправдано дълъг „съзерцателен“ филм. „Любимо същество“ ни оставя да тълкуваме умозрителни реплики, загадъчни мълчания и псевдомногозначителни погледи, както и напразно да копаем за по-дълбоки смисли отвъд очевидното в една банално поднесена, но активно експлоатирана напоследък фабула за сложната връзка родител–дете. В този смисъл желанието на иначе сръчния Сорогойен да ъпгрейдне режисьорския си профил с артхаус филм се подхлъзва по лустрото на прекомерната амбиция и катастрофира в собствените му творчески ограничения.