В космологията на исляма Сират представлява мост, „по-тънък от косъм и по-остър от меч“, по който всеки ще трябва да премине в Деня на Страшния съд. Благочестивите и богобоязливите ще преминат по него с лекота, за да достигнат райските селения на Джана, а грешниците ще пропаднат в Джаханам, където, разбира се, ги очакват адски огън и вечни мъки. С други думи, още с избора си на заглавие испанско-френският режисьор Оливер Лаше подчертава, че новият му проект медитативно ще се домогне до нещо отвъдно и есхатологично, което няма нищо общо с химерите (обичайните тревоги и страсти) на делничната ни действителност. И наистина „Сират“ успява да „вземе връх“ над ежедневното и да ни отведе до екстремния лимит на времето и пространството, където границите между живота и смъртта, доброто и злото, човека и природата (и т.н.) започват да се разпадат, защото възвишеното е нахлуло в света, за да го опустоши и трансформира.

Апокалиптичните простори на свръхчовешкото алегорично ни се разкриват още в първата сцена на филма, която ни захвърля насред мароканската пустош, в центъра на колосален каньон, където тъкмо започва ъндърграунд технофестивал, привлякъл стотици бохеми и маргинали (предимно европейци), чието място скоро ще разберем, че може би не е там. Камерата на Мауро Ерсе, редовния оператор на Лаше, се носи съзерцателно, като птица или ангел, над суровия терен, поглъщайки жадно телата на танцуващите, които приличат на пънкарски суфита, потънали в екстатичния си, молитвен транс. На фона звучи опияняващо хипнотичният саундтрак на френския продуцент Кангдин Рей, чиято музика се откроява със своя релефен минимализъм, дълбоки, мрачни баси и индустриално усещане, като в контекста на филма нейната строга, ударна ритмичност ѝ придава мистичния характер на безмълвен псалм.

Не всички обаче са посетили технофестивала, за да се разтворят като постмодерни отшелници в гореописания океан от звуци. Луис, главният персонаж в историята, е там с малкия си син Естебан, тъй като търси дъщеря си, която (неясно защо) е избягала от вкъщи (сюжет, силно напомнящ на този на не по-малко екзистенциалния „Хардкор“ на Пол Шрейдър). Въпреки че усилията му не се увенчават с успех, той попада на група колоритни аутсайдери, които живеят „по пътя“, кръстосвайки пустинята от рейв на рейв в своите разнебитени кемпери. Те дават надежда на Луис (изигран от единствения професионален актьор във филма Серхи Лопес), че може би дъщеря му се е запътила към друг, предстоящ фестивал, който ще се състои в съседна Мавритания. Отчаян и оставен без ясна алтернатива, мъжът решава да послуша ексцентричната компания и да потегли с нея на смъртоносно пътешествие през пустинята и нейните стръмни възвишения, превръщайки се, без да го съзнава, в самороден пилигрим (малко като известния нравоучителен образ на Джон Бъниан).

Междувременно, както разбираме от новините по радиото, останалият свят се намира в навечерието на третата световна война, обстоятелство, недвусмислено извеждащо на преден план есхатологичните търсения и амбиции на филма. Положен във въпросния „предапокалиптичен“ контекст, „Сират“, който е на практика съставен от серия съзерцателни автомобилни преходи през пустинята, се усеща като нещо средно „Свобода“ на Шарунас Бартас и авангардно попълние в поредицата „Лудия Макс“. Същевременно филмът е толкова непредвидим, разчупен и сугестивен, че е невъзможно да бъде редуциран до своите влияния, въпреки че сред тях са и класици като Микеланджело Антониони и актуални автори като Михаел Ханеке, Карлос Рейгадас и Лисандро Алонсо. Иначе казано, „Сират“ постига нещо, което е вече почти немислимо в света на киното – абсолютно своеобразие, и то по начин, който изглежда напълно непринуден и органичен. Покрай тази висока оценка трябва да се спомене и фактът, че отвъд теософската си умозрителност филмът съдържа едни от най-запомнящите се, автентично шокиращи сцени в съвременната история на седмото изкуство. Така Лаше ни представя не само екзистенциалните, но и ужасяващите страни на срещата с безкрая, пред който, дори когато светът свършва за всички, всеки се изправя сам.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.