САН СЕБАСТИАН 2022: ДОБИЧЕТА


от
на г.

САН СЕБАСТИАН 2022: ДОБИЧЕТА

След три солидни трилъра – полицейския „Да ни прости Господ“ (заслужен лауреат на наградата за сценарий от Сан Себастиан 2016), политическия „Кралството“ (претендент за Златната раковина през 2018-а; обстоятелствен до преседливост) и психологическия „Майка“ (награден във венецианските „Хоризонти“ за централното изпълнение на Марта Нието) – испанецът Родриго Сорогойен показа в Кан своя четвърти напрегнат разказ, този път в жанровата ниша, отворена от „Сламени кучета“ на Сам Пекинпа в началото на 70-те. В тази ниша семейство другоземци се озовава в чезнещо провинциално кътче и със самото си съществуване (по-култивирано, хармонично и обещаващо) предизвиква първо нахалното любопитство, сетне все по-неудържимия яд на част от кореняците, преобладаващо самотни мъже. Докато в началото „главата на семейството“ се чувства длъжен, а и способен да отговаря на провокациите, бързо става ясно, че там, където животът и личното пространство нямат съществена ценност, основните лостове на цивилизования обмен просто не работят. Ксенофобията, животинската примитивност на някои патриархални навици, безизходицата на определен бит, завистта – тези отрови са добре познати, откак човечеството съществува, затова и сюжетът е моментално приложим и разбираем във всички ширини и времена. И не е изненадващо да научим, че за „Добичета“ (селектиран в раздела „Перли от други фестивали“ на 70-ото издание на фестивала в Сан Себастиан) Сорогойен и неговата обичайна съсценаристка Исабел Пеня са заимствали случай от реалността: злощастното преселване на една холандска двойка в затънтено галисийско селце, където двама братя, техни съседи, си поставят за цел да вгорчат дните им. И успяват.

 

Оригиналното заглавие As bestas е именно на галисийски – един от четирите официални езика в Испания, – а Галисия е не особено популярният Северозапад на кралството, в който, докато най-големият град Сантяго де Компостела живее пълнокръвно покрай множеството туристи и поклонници на св. Яков, малките места пустеят (в Испания впрочем има над 3000 напълно изоставени села – някои от тях могат да се купят целите на цената на един софийски апартамент). Под as bestas, „добичетата“, обикновено се разбират свободно пасящите коне, които в началото на лятото се ловят и подстригват за обезпаразитяване. По традиция тази работа се върши от aloitadores – двойки мъже, които спират и събарят всеки кон с голи ръце и с тежестта на телата си. Най-интересният визуален аспект на тази доста груба гледка е окончателната хватка – подобна на страстна прегръдка между мъжете, в която по случайност е вклещена и главата на животното. В ефектното начало на „Добичета“ Сорогойен показва документални кадри от ежегодното подстригване. Аналогична „прегръдка“, обаче с озъбен мъж вместо с разпенен кон по средата, виждаме още от афиша на филма, така че пътят пред персонажите е двойно предизвестен...

 

Романтичната идея за започване начисто от някакво идилично място съдържа благодатен за изследване елемент на наивност. Природата е възхитителна, но взаимодействието с нея не е задължително облагородяващо. Бягството от градските проблеми е възможно, но нищо не гарантира по-леки проблеми в точката на пристигане. Да започнеш от нулата, означава заедно с даденостите, които те разклащат, да занулиш и тези, които те стабилизират. Всичко това е отчетено от Пеня и Сорогойен – героите им Антоан (Дьони Меноше) и Олга (Марина Фойс), които са напуснали Франция, за да потърсят мир в Галисия, са трезвомислещи работяги, готови да вложат нужното усилие в нещата, които желаят. Те произвеждат екологично чисти зеленчуци, в свободното си време се стараят да потегнат околните съборетини, поддържат топли отношения с малкото си съселяни на нелош испански. Съседството на неприятните братя Шан (Луис Саера) и Лорен (Диего Анида) е малшанс, който няма как да се предвиди: единият има интелектуални ограничения заради злополука в детството, другият е трагичен продукт на съчетанието от пъргав ум, десетилетия неудовлетвореност и отказ от лична отговорност. Именно той, по-големият, е черното ядро на филма и всеки кадър с великолепния Луис Саера плаши и увлича неустоимо – особено в сцените в кръчмата, където героят му хипнотизира и клиентелата, и публиката със змийското си присъствие и язвителното си красноречие. Низът полуприкрити обиди, които Шан ръси пред „Франсето“, както нарича Антоан (какви са французите, какви са гражданчетата, какви са училите, какви са любителите на екологични зеленчуци и т.н.), е сбит, но изчерпателен каталог от най-изтърканите десняшки мантри, обживяни със страстта на отчаяно търсещия изкупителна жертва неудачник. След словесните нападки в класическа последователност идват първите набези в частната територия на французите. И става ясно, че спирка вече няма.

 

Не, местните не са дива сган, която поглъща новодошлите. „Добичета“ може да се отнася колкото до братята, толкова и до начина им да възприемат другите, но при всички положения двамата не представляват Галисия, а едно печално разклонение на човешкото. Да, и тук, типично за трилърите, има домашен любимец, с който агресорите влизат в контакт, но не, той не умира. Друго счупено клише е уязвимостта на жените, редовно експлоатирана до крайност на екрана – в „Добичета“ те са опазени от пряко накърняване. Опит за разбиране между страните се състои, но в непресичащи се плоскости, което – отлично и непривично за този обичащ екшъна жанр – е илюстрирано в поредица от диалози. Насилието зрее и напира, но авторите го пускат да влезе повече през въображението, отколкото през очите ни.

Въпреки явната още от афиша посока на действието и всеизвестната вредност на реториката тип „тука е така“ приближаванията и отдалечаванията на „противниците“ са с потенциал за развой в неочаквани направления. Сорогойен и Пеня са силни в тази нееднозначност (съдбата ли диктува събитията, или действията на индивидите?), както и в диалозите, кастинга и дозирането на съспенса, и по-неубедителни в завършеците, които във филмите им сякаш винаги идват късно и без заряда, който характеризира завръзките и кулминациите им. И все пак всяка следваща тяхна история е акт на творческа смелост и повод за нетърпеливо очакване.

На 24 септември 2022 г. „Добичета“ спечели наградата на публиката в Сан Себастиан за европейски филм (тази за световен взе „Аржентина, 1985“).