На фарси yād се превежда като „спомен“, но, както отбелязва Пега Ахангарани в началото на „Репетиции за революция“, същинският смисъл на думата преди всичко предполага, че миналото нахлува обратно в настоящето. Оттук следва и че паметта не е нещо мъртво, някаква безлична хроника на фактите, която едва при нужда си позволяваме да разлистим. Тя е по-скоро стихия – всепроникваща сила, чиято мощ подчинява живота тук-и-сега на собствената си тайнствена логика. Изхождайки от тази екзистенциална представа за природата на паметта, Ахангарани ни превежда през кървавата история на Иран в периода след революцията на аятоласите от 1979 г. За целта режисьорката изоставя установените похвати на документалното кино – най-вече неговата претенция за хладна обективност – и залага на един по-саморефлексивен и свободен подход към миналото и фактите, близък по дух до творчеството на „филмови есеисти“ като Крис Маркер, Харун Фароки и Йонас Мекас, към когото има пряка референция в една от „репетициите“. Резултатът е необичайно въздействащ, поне на фона на това, което днес минава за политически ангажирано кино, тъй като, освен че защитава „благородна кауза“, проектът се възползва максимално и от естетическите възможности на езика на киното, за да спечели зрителя на своя страна.

Разказан в пет части, всяка от които е посветена на различна фигура от интимния кръг на Ахангарани, филмът ни разкрива иранската действителност през личната история на режисьорката, която, преди да напусне окончателно родината си през 2022 г., е била известна по-скоро като актриса. В определен смисъл тя продължава да се подвизава като такава и в авторските си проекти. Единствената разлика е, че в заглавия като „Опитвам се да си спомня“ (2021) и „Баща ми“ (2023) – късометражни продукции, които позволяват на иранката да култивира своя есеистичен стил – тя вече влиза в ролята на глас зад кадър, контекстуализиращ случващото се на екрана. А често то не е много. Тъй като филмът е почти изцяло съставен от частни и публични архивни материали, от семейни фотографии, домашни видеа, вестникарски изрезки и др., усещането за действие, доколкото такова наистина се постига, идва най-вече от монтажа и звуковата обработка.

Така например има немалко моменти, в които Ахангарани фокусира цялото си внимание върху някоя снимка. Приближава я бавно към нас, обръща внимание първо на един, после на друг детайл, представя си как е звучало пространството, в което е била направена, и най-вече се опитва да разгадае нейното значение. Междувременно миналото възкръсва пред очите ни – непознатите фигури, замръзнали някога в сляпата утроба на фотоапарата, оживяват в разказите на Ахангарани, чийто меланхоличен глас сякаш снема границата между миналото и настоящето. Без да отнемаме нищо от силата на киното, трябва да се отбележи, че в това има нещо почти литературно, поне доколкото без сугестивните истории и разсъждения на иранката филмът не би работил като чисто аудио-визуално преживяване. В това отношение стилът на Ахангарани напомня немалко този на Ани Ерно, чийто елиптичен, саморефлексивен почерк успешно осъществи скока от страницата към големия екран в не по-малко есеистичната семейна хроника „8-милиметровите години“ (2022). Все още не е съвсем ясно как следва да бъде интерпретирана нарастващата популярност на подобни продукции, разколебаващи границата между литературата и киното, но едно е ясно – живеем във време, в което да направиш филм е почти толкова достъпно, колкото да напишеш роман.

Разбира се, достойнствата на „репетициите“ не се изчерпват с формалните качества на проекта. На съдържателно равнище историите на Ахангарани са пълни с малки и големи откровения за свободата, страха и надеждата – за това какво означава да обичаш родината си, въпреки че тя отвръща на любовта ти с жестокост и насилие. Но макар и филмът да разисква смело множество чувствителни теми, той все пак устоява на изкушението да морализаторства и да се разпорежда с болезнените истини, до които се докосва. Целта на Ахангарани е по-скоро да оголи противоречията на живота в Иран, за да покаже, че лесен изход от създалата се ситуация няма. Промяна е нужна, но както подчертава чичото на режисьорката в един стар аудиозапис, направен от него преди да се самоубие, успешните революции обслужват интересите на малцина, докато несполучилите въстания принадлежат на всички.

Събитията от 1979 г., в които родителите на Ахангарани взимат активно участие, преди дълбоко да се разочароват от режима на аятоласите, сякаш доказват именно това наблюдение. Затова, като дете, родено в развалините на тази „успешна революция“, предала собствените си основания, режисьорката е далеч от илюзията, че промяната на статуквото непременно вещае нещо добро за онези, които се борят за нея. И все пак, както подсказва и заглавието на филма, човек не трябва да се отказва от идеята, че светът може да е различен. Че рано или късно оковите ще паднат и хората ще намерят по-добър начин да живеят заедно. Но преди да настъпи този ден, не ни остава друго освен да „репетираме“, т.е. да си спомняме всички онези, които са пострадали заради вярата си, че бъдещето е царство на свободата.