„Нежността е новият пънк“ – обяви норвежецът Йоаким Триер на пресконференцията в Кан по повод новия си шести пълнометражен филм „Сантиментална стойност“, получил Специалната награда на журито. И наистина, мекотата и откритата уязвимост, с които е подходил към чепатите си герои и взаимоотношенията им (по съвместен сценарий, писан с дългогодишния му сътрудник Ескил Фогт), са като тиха опозиция на яростта и фрустрацията, често срещани в екранни персонажи и между хора в живота. Именно нежността и усещането за споделена тъга държат публиката с отворени очи и сетива през над двучасовото времетраене на филма, макар че на екрана не се случва нищо изненадващо и всичко може да се причисли към спектъра „проблемите на хората без проблеми“. Ключов за хипнотичния ефект е изповедният подход на Триер, който е вградил във филмовата тъкан и от чувствителността, и от личния си опит. Като трето поколение филмов режисьор в семейната генеалогия, той се занимава с теми и герои, вдъхновени от собствената сиартистична среда, най-вече в Осло-трилогията: творческите амбиции в „Реприз“ (2006), екзистенциалната самота в „Осло, 31 август“ (2011), сложността на любовния избор в „Най-лошата личност на света“ (2021), а „Сантиментална стойност“ прибавя и мотива за изкуството като пространство за помирение. Теми и герои, присъщи на скандинавец, принадлежащ на пословична с емоционалната си сдържаност в живото общуване култура, която намира отдушник в изкуството и е дала на света през драматургията проникновени анализатори на човешката душа като Ибсен, Стриндберг и разбира се, Бергман. Но и теми и герои, в които несъмнено се оглежда и съкровено припознава елитарната и професионална публика в Кан; далеч повече, отколкото във филмите за социални неравенства и проблемите на Третия свят, с които е натъпкана програмата. 

В центъра на сюжета са Нора (Ренате Рейнсве), талантлива актриса с чудовищна сценична треска и страх от обвързване, и проваленият ѝ в личен план, но професионално успешен баща Густав (Стелан Скарсгорд) – режисьор в залеза на кариерата си. Срещат се след години прекъснато общуване на погребението на майката в голямата фамилна къща, станала свидетел на сменящи се поколения, смях и скандали, радост и скръб, раждания и смърт. Нора има удобно женен любовник (Андерш Даниелсен Ли) и сестра с нормално семейство (Инга Ибсдотер Лилеаас), а Густав си няма никого вече, поради което иска да направи последен, много личен филм, за да се помири с дъщеря си, с миналото си и да преработи травмата от самоубийството на собствената си майка, обесила се демонстративно насред фамилната къща. Позволява си също да поиска от Нора да изиграе трагичната си баба, което, разбира се, я вбесява, но още по-унизително ѝ се струва, че съвсем скоро след отказа ѝ той я замества с американска старлетка (Елън Фанинг), вероятно само за да я подлуди от ревност и да я накара да размисли. Отношения манипулативни и незрели, на ръба на символичния инцест, които няма да се наместят до края на филма, но пък от постепенното разплитане на фамилната история назад във времето и идентифицирането на дълбоката ѝ сантиментална стойност ще се отрони късче надежда за помирение. 

Макар началните закачливи вметки от отстранен глас на разказвач зад кадър да обещават хаплив хумор като в „Най-лошата личност на света“, иронията постепенно изтънява и всичко става твърде сериозно. До голямата тема за ролята на изкуството в интимните паузи между близки хора, които не умеят да изразяват чувствата си, застават и фрагментарно засегнатите: непреработените травми, които тежат с поколения напред; гневът, който пречи да допуснем любовта; различните личности, които израстват в едно и също разбито семейство. Може би най-самостойното постижение на „Сантиментална стойност“ е пълнокръвният портрет на самотата, с която са белязани първите деца в един счупен дом дори когато не остават единствени – самота, компулсивно изкрещяна от Ренате Рейнсве или интуитивно отпечатана върху лицето ѝ. Всичко останало, което се случва в емоционално наситения сюжет, е толкова пъти показано и разказано, че нито Бергмановият ампломб, с който кънтят диалозите и се пронизват с очи героите, още по-малко буквалният визуален цитат от „Персона“ на самия финал, успяват да му придадат достатъчно тежест. Макар и ударно, моментното катарзисно преживяване бързо избледнява, но това вероятно е закономерният ефект от срещата с един постмодерен Бергман, какъвто в известен смисъл е Йоаким Триер. 

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.