В еквадорската видеоигра despelote играчът влиза в обувките на 8-годишния Хулиан, за когото през 2001 г. светът се върти изцяло около футбола. Еквадор е на крачка от първото си класиране на Световното; възрастните говорят за политика, пари и ежедневни грижи, майка му го вика, някой очаква нещо от него, но вниманието му постоянно се връща към топката. В иранския филм „Белият балон“ на Джафар Панахи 7-годишната Разие взима пари от майка си, за да купи златна рибка, но губи банкнотата по пътя и прекарва остатъка от деня в опити да си я върне. А сега си представете румънски филм, който събира тези две истории: момче, обсебено от футбола, тръгва от дома, за да си купи нови маратонки, но пътуването му се превръща в малка одисея. Е, добре, филмът не е съвсем румънски – „Атлас на вселената“ на Пол Негоеску всъщност е румънско-българска копродукция и това, освен че филмът е хубав, е допълнителна причина да се зарадваме.

Майката на Филип го изпраща до близкия град да си купи нов чифт обувки, защото е съсипал старите си бутонки. Пътуването трябва да е нищо работа, още повече че с него тръгва и баща му, но възрастният скоро среща приятел и оставя момчето да се оправя самò. Филип взима обувките и поема обратно към дома, но открива катастрофална грешка: в кутията има две десни обувки. Вместо да се върне и да си признае, той тръгва да търси момчето, което си е купило предишния чифт, с надеждата непознатият да има две леви обувки. Пътят му го отвежда до непознати села и преобразява няколко километра румънска провинция в непозната вселена.

Едно от най-очарователните неща във филма е липсата на тежки драматични ситуации. Вместо циклопи и лестригони малкият Одисей среща сляп мъж с магаре в гората, който първоначално го плаши, но по-късно се оказва добродушен чудак, представящ магарето си за зебра. По подобен начин се развиват и останалите срещи. Към края на пътешествието момчето попада на друг Ментор край горящите ниви, намерил зàвет под издълбана скала, която в светлината на огъня прилича на огромно око. В подобни моменти „Атлас на вселената“ е истински красив – за разлика от голяма част от времето, когато визуално остава, нарочно или не, предимно обикновен: клатеща се камера, средни планове и отказ от стилизация или по-отчетлив кинематографичен почерк.

Особено освежаващи са продължителните сцени без диалог, в които Филип се лута и сякаш за първи път открива света, защото за първи път е останал сам. Това усещане достига естественото си продължение и в съня му по обратния път към дома – трескав монтаж от образи, които се редуват с бързината на детския страх. Все пак малкият Одисей току-що се е сблъскал за първи път с големия страшен свят. Тук се разкрива и най-наивната страна на филма: нищо, от което той се страхува, не му причинява зло. Тъкмо обратното – всеки непознат в крайна сметка се оказва приятел. Това е красива и напоследък рядко срещана гледна точка към човечеството – обнадеждаваща, макар и може би малко подвеждаща за подрастващите зрители.

„Атлас на вселената“ вероятно ще подейства носталгично на част от публиката. В една от сцените Филип излиза със сладолед от магазина, а на прозореца зад него отчетливо се вижда познатото меню на „Делта“. Човек лесно може да реши, че действието се развива преди двайсетина години, но Негоеску изрично уточнява, че филмът се случва днес. Носталгията произлиза от друго място. Режисьорът разказва, че при снимките се е опитвал да си припомни не конкретни случки, а как се е усещал животът, когато самият той е бил дете, какъв звук е имал един следобед, как са играли с камъни, прах и листа, как е заобикалял куче на улицата. Ето така се прави филм за деца – правиш го най-вече за себе си.

Първоначалната история е на режисьора Михай Минкан („Млечни зъби“), който черпи атмосфера от собственото си детство в Търгу Муреш, Трансилвания, а Негоеску по-късно пречупва сценария през своите спомени и усещания от Букурещ. Двамата са израснали на различни места, но се срещат в паметта за детската самота, срама и куража. Негоеску стига до проекта и по съвсем лична причина: на детско коледно тържество с продуцента Раду Станку си дават сметка колко малко съвременни румънски филми могат да покажат на собствените си деца. Това обаче не го кара да прави снизходително кино, напротив, той настоява, че децата разбират погледи, паузи и монтажни решения по-добре, отколкото предполагаме, и снима „Атлас на вселената“ със същата сериозност, с която би подходил към филм за възрастни. Една от отправните точки е друг ирански шедьовър, този път по-известен, а именно „Къде е домът на приятеля ми?“ на Аббас Киаростами.

Най-хубавото обаче е колко лесно тази конкретна румънска история надхвърля собствената си география. От улиците на Кито в despelote, през Техеран в „Белият балон“, до селските пътища на Румъния разстоянието се оказва по-малко, отколкото изглежда. За едно дете няколко километра, една изгубена банкнота или една липсваща обувка са напълно достатъчни, за да поберат цялата вселена.