„Проект 6“ – „късометражна документална поредица, посветена на творци“ – се ражда преди три години от една необходимост на Веселин Бойдев, режисьор с над 30 постановки в кукления театър, и от плодотворното му сътрудничество с продуцентката Катя Тричкова. „Гледах разговорите с артисти, които разпространяват институции като Tate и MoMA, британската Кралска академия по изкуствата и Националната галерия или канали като Smarthistory, Art21 и The Art Assignment – и ми липсваше този разговор за изкуството“, казва авторът.
Първият „залп“ от шест кратки портрета беше посветен на шестима художници: Калина Терзиева, Мария Налбантова, Петя Денева, Вито Валентинов, Деян Янев, Сашо Виолетов. Вторият дойде съвсем неотдавна, отново под формата на обща зимна прожекция в Дома на киното. В него шесторките са вече две – от скулптори (Дона Стоянова, Михаела Каменова, Олга Йорданова, Мартиан Табаков, Стефан Коцев, Филип Филипов) и от фотографи (Вера Гоцева, Ивелина Берова, Яна Лозева, Димитри Стефанов, Ивайло Петров, Калин Костов). След премиерата всички са на разположение в отделен YouTube канал, съобразително снабдени със субтитри както на български, така и на английски.
Общото между разказите за тези твърде различни хора с твърде характерни почерци е късичкото интро от Compote Collective; продължителността (средно около 7 минути заедно с началните и финалните надписи); любознателната симпатия, с която Бойдев подхожда към всичките си събеседници (и начинът, по който абсолютно се отстранява от кадъра и оставя думата единствено на тях и творбите им); зорката камера на Стефан Врачев и Веселин Христов (чиито впечатления и акробатични понякога ракурси са задълбочени и с надникване в архивите на артистите); проницателният монтаж на Йосиф Кокончев; музиката, съобразена с темпераментите и темите (композитор на повечето от първата поредица е Борис Чангъров, а на вторите две – Давид Кокончев).
Всеки от филмите може да бъде гледан самостоятелно или в комбинация с останалите – от 18-те дотук става отличен пачуърк, в който има не само по много от всичко, което очакваме от хората на изкуството – свободомислие, разнообразие, експеримент, оригиналност, страст, – но и красноречиви свидетелства за епохата и мястото, в които живеем. „Проект 6“ е за наши съвременници, тласкани от „неумолимото желание да се изразиш“ и способни да съзрат „страшната красота в парче ръждива ламарина“, но неминуемо и за нас, техните зрители, обекти, съседи. В документалните късометражки на Бойдев (когото вече знаем от игралните „Дрехи“ и „Свиждане“) всичко има значение: различните видове художества, екзистенциални философии, дикции, амбиции, традиции, интериори и екстериори; как идеята се заражда, как си пробива път към реалността и я променя. И е вълнуващо да сме поканени в този свят на хора с умения, в който ръцете е най-добре да са оцапани, „фактура“ не е търговско понятие и всеки миг изплува по нещо забележително за виждане или чуване. Нещо за красотата, за времето, за смъртта, за пълноценния живот, за вечността, за човека.
Екипът на „Проект 6“ се вглежда в творците с нежност и разбиране: в четките и длетата в действие, в детайли от произведенията, в десена на чорапи и в посипани с гипс обувки, в сенките на саксиени растения и в притичващи котки, в тефтери със записки, в съсредоточени очи. Това са 18 „хапки“ чиста енергия, от която се отваря глад за още. Питаме Веско Бойдев колко такива портрети би направил. „О, колкото повече мога“, отговаря той.
Защо по шест?
Когато с Катя Тричкова започнахме да търсим финансиране, се обърнахме към Столичната община и се съобразихме с техните изисквания тогава (те всъщност ми допадаха и на мен – да има равен брой представени жени и мъже например). Има един момент, в който трябва да прецениш какви са ти възможностите, с какво разполагаш като време, екип и средства, и като разсъдихме, видяхме, че три плюс три е най-осъществимото за нас. Шестицата има куп тълкувания, а и за емблема се спряхме на шестоъгълника, пчелната килийка, тази природна форма на съвършенство. После вече, когато Столичната община спря да ни подкрепя (новите 12 филма са подпомогнати от НФК - бел. авт.), запазихме изходните критерии, защото ни харесваха.
Как избрахте кого да представите?
Вдъхнових се за портретите от подобни, които съм гледал в интернет, но много исках в тях да личи как виждам аз тези творци, как аз ги усещам. С броени изключения, никого не познавах добре и може би само с един-двама се бяхме срещали извън филмите – с останалите основният ми контакт е бил през творчеството им. (Есенните изложби в Пловдив са ми една много сериозна отправна точка за целта...) Та ми беше много любопитно да се приближа до тези хора и да ги разкажа съответно: едни са по-емоционални, други по-прибрани, трети имат философия за света, свързана с определена не само външна, но и вътрешна екология, така да се каже... И неведнъж се случваше да поканя някого, чиито произведения истински харесвам, и той да откаже: било поради организационни причини, било поради смущение да допуска външни хора в ателието си... Защото една от централните идеи на този проект е именно да влезе в ателиетата им.
Как им представяте начинанието си, за да ги привлечете?
С всеки подходът ми е различен, но с всеки отначало ми е много притеснено (смее се). Преди да звънна за първи път по телефона, се налага специално да се настройвам. Но нямам рецепта... Всъщност колкото по̀ си искрен, толкова по̀ ти вярват, това е. И когато отворят врати за теб, често споделят толкова много от творческия си процес, че е трудно да селектираш кое да остане в 6–7-те минути на филма, за да запазиш есенцията. (Късата форма се оказа доста дълъг процес за мен и за монтажиста...)
От колко материал изкарвате тези 6–7 минути?
От поне три-четири часа снимки плюс един час интервю (от което – гласът зад кадър – остават около 4 минути).
Сред портретираните от Вас има хора, родени и учили къде ли не, но ателиетата на всички са в София...
За първите шест това беше едно от условията на Столичната община – да са в София. И то остана като условие и за следващите две шестици, но вече поради логистични съображения. Има много артисти извън София и с огромно удоволствие бих отишъл при тях в момента, в който проектът ни се развие. Но засега бюджетът ни е такъв, че и в София не можем да си позволим повече от един, в краен случай два снимачни дни... Предхождани, разбира се, от поне няколко срещи за подготовка, в които обсъждаме, правим оглед на пространството (макар че има и творци без ателие като Мария Налбантова или Вера Гоцева, които избират да работят в най-разнообразни места).
Как балансирахте изходния си стремеж да направите портрет по Ваш вкус с необходимостта да оставите героя си да се изрази в собствено темпо и стил?
Според ситуацията – с някои въпросите ми възникваха на момента и разговорът се лееше свободно, на други изпращах предварителен списък, по който да се подготвят (което е нож с две остриета, защото на места почти четат отговорите си... но така им е по-удобно и спокойно). За мен беше много важно, като вляза в пространството на твореца, да усетя процеса му от началото до края. Той разказва, аз показвам. В някои от филмите например кадрите са по-плавни, монтажът е по-бавен. Ето Яна Лозева, да речем – тя е спокоен, скромен човек и много ми се искаше това да се види в начина на заснемане. В нейния портрет кадрите са само статични. Димитри Стефанов, от друга страна, е много емоционален, така че там използваме камера от ръка, повече движение... интересното е, че музиката, която предложи композиторът в неговия случай, ме изненада, защото беше в тотален контраст. Но точно заради това сработи хубаво.
Хронологично ли монтирахте портретите, или пренареждахте материала по друг принцип?
Отново според случая. Понякога монтираме последователно, защото проследяваме процеса на две-три произведения, които авторът прави паралелно (както често се случва при творците). А при възможност влизаме и излизаме от студиото нехронологично – смените на интериор с екстериор правят филма по-динамичен, по-интересен за зрителя. Понякога следим по няколко действия наведнъж и това е предизвикателство за мен... защото аз се уча (смее се). За мен е привилегия да работя с такива талантливи и прекрасни професионалисти, кинаджии отвсякъде. И всички си го обичаме много този проект.
Какво научихте в крачка?
Всякакви неща, непрекъснато. За монтажа например... Разбира се, аз съм специализирал при академик Людмил Стайков (заедно с Катя Тричкова впрочем, оттам се познаваме, бяхме в един клас) и много съм усвоил от него, той е голям вдъхновител. Но в крайна сметка всичко става в практиката и за мен това поприще е все още ново. Аз съм завършил куклена режисура и двайсет години съм се занимавал с куклен театър, и продължавам, защото искрено го обичам... всъщност мечтата ми е да направя филм с кукли!
Като Шванкмайер или братята Куей?
Като Джим Хенсън! Макар и в по-различен стил, не с такива кукли.
Пречи ли, или помага куклената режисура в работата по документално кино?
Аз някога исках да се занимавам с рисуване. Кандидатствах в Художествената академия и не ме приеха, кандидатствах за куклена сценография – специалността точно се откриваше... и там не ме приеха. Но така стана досегът ми с кукления театър. На следващата година в Художествената академия пак ме скъсаха, а за куклената сценография нямаше прием... и се оказах в режисурата. С намерението да се прехвърля. Но попаднах при прекрасен преподавател, Славчо Маленов, който ме запали и ми отвори нов хоризонт. И останах. Кукленият театър е във висша степен метафоричен и те провокира, развинтва ти фантазията, обогатява те. И още нещо: прави те по-добър... А с киното темите са едни и същи, просто средствата са различни. Да правиш театър за деца, не значи, че се занимаваш с детски проблеми. Любовта, несправедливостта, лъжата са теми, които децата много добре усещат и на които реагират много точно... И ти трябва да си сериозен, да не инфантилничиш в нещата, които им казваш, да не ги елементаризираш. „Малката русалка“ на Андерсен, „Студеното сърце“ на Вилхелм Хауф – това са истории за смъртта... Киното има различни технически специфики, то е друг свят, но в него интересите ми са същите.
Какви следващи шесторки да очакваме?
Обмисляме такива за творци, които се занимават с керамика, със стъкло, с графика... Но защо не и шестима оперни певци? Защо не и танц, театър? Диапазонът, параметрите на тези филмчета може много да се разширят.
В предварителния ни разговор споменахте думата „еталон“...
... която иначе никога не казвам. Мечта ми е, много бих се радвал, ако се стигне дотам, като чуят „Проект 6“, да си казват: „Аха, там са едни много стойностни, готини, любопитни творци“. Мечта, не някаква свръхцел. И мисля, че това би се случило, ако насъберем още портрети, ако разгърнем тази платформа, която направихме в YouTube, и тя стане по-популярна.
Защо според Вас е важно да се говори за изкуство? Не е ли твърде нишово?
Защото обществото, хората трябва да се обогатяват. А и аз искрено вярвам, че изкуството лекува, съживява – както докато го правиш, така и докато го „консумираш“. Сещам се за фотографа Ивайло Петров, който във филмчето си цитира Бертолт Брехт – поредното нещо, което научих, докато правехме „Проект 6“. Че изкуството не е огледало на реалността, а чук, който я моделира.
Автор на заглавната снимка е Светослав Драганов.
Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.