СВИЖДАНЕ

„Това си плаче за филмиране“ – мислех си, когато през лятото се наложи да си правя рутинни профилактични изследвания. Част от поликлиниката беше в ремонт, затова посетителите трябваше да слезем до подземния етаж по тясно стълбище и да поемем по дълъг подземен коридор към съответния корпус на сградата. Усещането беше нещо средно между Кафка и Кустурица: дълги подземни коридори с изкъртена настилка, олющена боя и тук-там струпани мебели и апаратура отпреди 40–50 години, на места от тавана висяха кабели, светеха мъждиви крушки, разминавах се с работници с бормашини, медицински персонал, тикащ колички, пациенти по пижами и объркани външни посетители като мен. Усещането беше като за рязко попадне в друга реалност и разбира се, далеч не е нещо уникално и необичайно за родната действителност.

В сходна ситуация попадат героите на филма „Свиждане“, братята Иван и Петър (Нено Койнарски и Явор Борисов), тръгнали на свиждане на оперираната си майка по време на ковид, когато посещенията са забранени. Те обаче са дали подкуп на правилния човек. В хода на действието се оказва, че човекът може би не е бил правилният, нещо постоянно се обърква, докато братята кръстосват безкрайните болнични коридори, водени от изнервена медицинска сестра (Каталин Старейшинска). Докато се движат през лабиринтите на болницата, братята получават противоречиви сведения за състоянието на майка си, водят абсурдни диалози, спорят помежду си, карат се, заплашват и несръчно корумпират според възможностите си. Накрая първо ги вкарват при грешна майка, след това им съобщават, че майка им е починала и на финала се оказва, че е станало банално недоглеждане и всичко се оправя. Намирайки пътя до майка си, братята намират път и един към друг и съумяват да застанат пред родителката си наистина като братя.

Действието във всеки един момент може да завие към тотален абсурд, гротеска или обобщение, вместо това се придържа към линейно разказване в увличащо темпо, с адекватен диалог и уместна актьорска игра. Ситуацията, разбира се, има метафоричен потенциал – обърканата болница е символ и на закъсалото ни здравеопазване, и на държавата, а и на света вероятно, но филмът не натрапва подобно послание, и това е сред достойнствата му.

Братската тема явно вълнува режисьора и сценарист Веселин Бойдев. В известен смисъл „Свиждане“ е като продължение на предишния му филм, „Дрехи“, където в центъра на повествованието пак бяха двама братя и семейната им история. Там отчуждените, пораснали братя трябваше да намерят път един към друг след смъртта на бащата, тук отчуждените, пораснали братя трябва да намерят път един към друг, преди да получат свиждането с майката и в крайна сметка благословията ѝ. В „Дрехи“ нишката между братята се закърпва с хлапашката песен за Южните Карпати и спомените от детството, тук малкият брат за едната бройка да се превърне в пациент вследствие на абсурдното препускане из болницата и неразборията с документите. Братята в „Дрехи“ (Филип Аврамов и Димитър Николов) са по-нюансирано изградени, а отношенията им са по-сполучливо разгърнати. Там обаче по-скоро натежава желанието за метафоризиране, то насилва действието и ритъма, когато в рамките на двайсетина минути сменя четири локации и се разсейва в символи, параболи и обобщения. В „Свиждане“ единствена сцена на действието е болничният интериор – и да, на всички ни напомня болното живеене тук и сега, но е направено добре, без морализаторство или натъртване. Леко насилено е напрежението в началото, задъханото бързане на малкия и раздразнението на големия брат са на границата на преиграването и носят полъх на театралност, но това би могло да се обясни с късата форма, в която трябва да се работи с едър щрих и накратко да се обрисуват характерите, типажите и отношенията помежду им. Нещата бързо се наместват и диалогът потръгва.

Може би щипка хумор не би била излишна и би придала човечност и триизмерност на персонажите, но това определено не е сериозен дефицит. В развръзката със санитарката, която се появява, за да избута историята от трагичното към щастливия завършек, също има проигран комичен потенциал, но това не са непоправими кусури. „Свиждане“ е сполучлив филм. Историята е разказана ясно и подредено. А това, с което филмът ще се запомни, е ритъмът. Добре напипаното темпо, в което да се разположи тази история, ни кара да следваме героите в несретния им път и да си потвърдим, че монтажът е ключът за случването на един филм. Майсторската камера на Веселин Христов е на обичайната си висота и допринася в голяма степен за доброто темпо на киноразказа, тя създава перфектната симбиоза между и героите и средата, която определя поведението им. Както всички нас, и двамата братя се чувстват изгубени и безпомощни в болничната обстановка, от която пък сестрата печели сила и власт, докато ги води из лабиринтите, зависими от волята ѝ.

Споменахме в началото, че подобни ситуации описваме като кафкиански или в балкански контекст ала Кустурица. В „Свиждане“ в един момент зазвучава музикалната тема „Бразилия“, за да извика антиутопичната визия на едноименния филм на Тери Гилиам и да ни подскаже вдъхновението за задъханото сноване по коридорите, да ни подсети за дехуманизиращата роля на бюрокрацията и способността ѝ с едно нелепо недоглеждане да реши нечия съдба, изпращайки човек в небитието или просто в друга болнична стая, както става в нашия случай, за да може най-сетне да се осъществи изстраданото свиждане в този кратък филм за преоткрита топлота и братска връзка.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.