Малцина успяват да европеизират киното ни както Весела Данчева и Иван Богданов, при това по един деликатен начин. Постоянно в крак с времето, без познатото от киносредите творческо его и винаги отворени за диалог, двамата са съоснователи на платформата Compote Collective, носители на впечатляващ набор от награди от най-големите фестивали за анимация, но – както се вижда и от разговора – преди всичко създатели на внушения. И преобладаващо заети с бавното раждане на проектите си. В следващите редове предстои обяснението защо тези проекти са толкова разнообразни и въпреки това в тях може да бъде проследена нишката на импровизацията, тънката ирония и липсата на самоцелност.

Как се отрази извънредното положение на вашата работа? Анимацията сякаш се спаси от част от проблемите, с които игралното кино се сблъска.

В.: Целият този период за нас беше инкубационен. Завършихме един филм, написахме един сценарий и забъркахме няколко нови идеи. Това, което ми липсваше професионално, е пътуването по фестивали и срещите с колеги от света на анимацията.

И.: Не мога да преценя отражението на карантината върху себе си, защото от 15 години се намирам в подобна карантина, колкото и странно да звучи. Предполагам, че си представяме случващото се като нещо по-страшно, отколкото е, тъй като се намираме в контекста му и се говори постоянно за него. Един ден ще излезем от тази ситуация и от дистанцията на времето ще приемем, че не се е случило кой знае какво. След няколко години ще преценим това по-ясно.

А анимацията в световен план реагира ли по определен начин на пандемията?

В.: Много от големите фестивали в игралното кино не се състояха, за разлика от анимационните, които бързо преминаха онлайн. Мисля, че усилията на повечето организатори на анимационни фестивали бяха насочени към това да се случат онлайн и да не се пропуска годината, като всеки се справи различно. Няколко наши филма участваха в селекциите на големи международни фестивали, които със сигурност щяхме да посетим, но поради ситуацията участвахме онлайн. Добре организираните фестивали, към които има силен интерес и мотивирана публика, бяха невероятно преживяване дори и дистанционно. Имах късмета мой филм да дебютира в Отава, където досега не бяхме попадали в селекция, и преживях фестивала онлайн с всичките дискусии, срещи с режисьорите и реакции на публиката. Беше доста пълноценно, както и фестивалите в Анси и Любляна.

И.: Отново ще се върна на дистанцията на времето. Интересно е след години какви филми ще се появят, защото от началото на пандемията се зараждат определени течения. Може би през 2023-2025 г. ще видим филми, които са се случили вътре в пандемията.

Представяте ли си да бъдете част от тази постпандемична вълна?

И.: На този етап не мога да кажа дали пандемията ни е вдъхновила, макар несъмнено да ни влияе. В анимацията така или иначе има такива дупки от по 2-3 години, през които се случва работата. Този период е сходен с изолацията. При нас се случи така, че проект, който започнахме преди нея, се развива сега, така че той е донякъде преходен и повлиян от ситуацията. Въпросът за изолацията обаче е вечен – човек се намира в конфликт между това да бъде социален и същевременно сам, така че пандемията преди всичко ще катализира този конфликт.

В.: Като директна реакция към пандемията инициирахме „Анимация в карантина“, социално-артистичен проект, който представлява мозайка от кратки анимационни реплики, нещо като визуален джемсешън. Включиха се 25 души с много кратки анимации, някои създадени за случая, други рециклирани от сцени, по които авторите работят в момента. Екип от музиканти поемаше анимираните фрагменти и добавяше музика към тях. Реакцията на хората беше много спонтанна и приятна. Друг проект, свързан с изолацията, е дебютът на Ива Токмакчиева, който развихме заедно. Филмът се казва „Балконада“ и действието протича през балконите на героите. Без сюжетна препратка към актуалната ситуация филмът е вдъхновен от локдауна.

Имало ли е случай да се чувствате самотни като аниматори? Как си набавяте външно мнение към работата си, когато сте зациклили или имате нужда от критика?

И.: Докато работим, се опитваме да получаваме обратна връзка от хора, чието мнение ценим и ни вдъхновяват. Мисля, че това е естествен процес на сверяване на часовника. В момента работим над филма „Гласът“, който е трагедия по естеството си, но искаме да му придадем и комедиен тон. Тъкмо преди малко обсъждахме с кого да споделим сценария, за да може да изведем по-ясно комедията. Винаги сме отворени към креативна енергия отвън.

В.: В това отношение аз и Иван сме късметлии, защото имаме един друг. Не е лесно да работим заедно, тъй като сме много различни, но все пак успяхме да се научим как да правим компромиси и да работим в тандем. Това ни отвори очите към екипната работа и допълването. Почти всички наши филми са направени в по-големи екипи и всеки път се опитваме да изненадваме себе си с нова тема на разказа или анимационна техника. За нас е важно филмите ни да не са само локални, а да са интересни и гледаеми сред по-широка, чуждоезична аудитория. Опитваме да представяме идеите си още в ранен етап на различни форуми и да развиваме техния международен потенциал. Повечето от нашите филми са реализирани като европейски копродукции и се стремим да им осигурим добър фестивален живот. Правенето на анимационни филми не е само резултат, а преди всичко процес – търсене, губене и намиране. Именно затова допускаме чуждо мнение и  не се смущаваме да работим споделено, в екип. Помага ни и това, че се срещнахме с анимацията, докато учихме в Холандия и бяхме захранени със смели примери от света на анимацията, без цензура. Когато се върнахме, се опитахме да създадем различен, хоризонтален и екипен модел на работа чрез Compote Collective и мисля, че се получи.

Има ли ограничения в анимацията? Представял съм си, че има нещо страшно в огромната свобода, която анимацията дава. Споделяте ли това?

И.: Когато скочиш в анимацията, получаваш силна превъзбуда от безкрайните възможности, които тя ти дава. Но в крайна сметка превъзбудата минава и разбираш, че става дума за разказване на история и най-вече за създаване на внушение. Анимацията позволява всичко, но също така ние като универсални същества работим с набор от кодове и тези кодове трябва да се познават и овладяват, за да се получи комуникация с публиката. Ако искам да умиля някого например, ще трябва да му покажа малко кученце.

В.: Анимацията е напълно свободна. Основното ограничение идва от самия автор и от това докъде може да разпростре идеята си, как си я представя и как може да я реализира. Ограниченията, които всеки от нас има, са основен извор на нашия творчески импулс. Добре е да се научим да боравим находчиво с нашите ограничения. Ние с Иван отдавна сме прегърнали нашите ограничения и постигнахме филмите си благодарение на тях, използваме ги като плюс. Знаем, че няма нужда да сме всичко. Ако филмът работи, това, че например не е аниминиран по най-пластичния начин, се превръща в съзнателен избор, а не в недостатък. Затова ограниченията могат да се превърнат и в основен авторски почерк, в разпознаваемост. Най-важното в анимацията е да разказваш от себе си, да разпознаваш и да изразяваш своята чувствителност и съответно да го правиш по своя начин.

Вашите филми са създадени въз основа на истински истории. Как намирате собствения си глас сред тези истории и кога историята се превръща в анимация?

И.: Всеки път се опитваме да експериментираме и да добавяме по нещо ново. Понякога започваме от една идея, която служи като зърно, от което израства историята. „Пътуваща страна“ например започна от един образ – бях нарисувал кон с много ездачи, без да знам какво точно е това. Постепенно и на двама ни се видя интригуващо, разпознахме първообраза на България, развихме го в наратив и го превърнахме във филм.

В.: От идеята какъв е този кон започнахме да мислим и историята назря сама. Обикновено не планираме в каква посока да е следващият ни замисъл, като изключение прави филмът „Баща“. С него искахме да пробваме дали е възможна равнопоставена колаборация между различни автори. Решихме да рискуваме и да експериментираме с петима режисьори, които да работят заедно в една форма – в един филм. Затова и търсихме универсална тема и макар да се бяхме отправили към поезията заради „Анна Блуме“, който вече бях режисирала, решихме, че документалният мотив ще е най-благотворен за интерпретации, защото е освободен от артистичен заряд. В повечето случаи се оставяме на процеса и не си представяме как ще изглеждат филмите ни. Затова сме и по-бавни.

Като спомена „Анна Блуме“, как се разви процесът там, след като работеше с конкретен литературен първоизточник?

В.: Това беше първата ми колаборация с друг човек извън Иван. Участвах в един международен форум, където ни стимулираха да мислим в посока на копродукции в анимацията и конкретно между Източна Европа и Германия. Решихме да стъпим върху съществуваща творба, за да може да изградим нашата съвместна работа, като поделим артистичната интрепретация и режисурата. Натъкнах се на превод на поемата, познавайки останалото творчество на Курт Швитерс и без да знам немски. Първата ни съвместна интерпретация беше доста повърхностна и тогава разбрахме, че ще е трудно да режисираме заедно. Аз поех режисурата, разбрах какво е истинското внушение на тази поезия, колко силно еротична е тя и направих нов прочит, който промени целия филм. И добре че стана така.

Как бихте определили Compotе Collective от известна дистанция на времето? По-скоро демократична или елитарна общност е?

И.: Първоначално идеята на Compotе Collective беше да се общува. Когато се върнахме от Ротердам, не познавахме хора, които правят анимация в България, и имахме нужда от това професионално общуване. Compotе Collective е платформа, позволяваща общуване на основата на създаването на филми.

В.: С някои от режисьорите вече бяхме работили и продължихме да търсим автори, които имат собствен почерк. Искахме да създадем артистична платформа, чрез която да създаваме както авторски, така и комерсиални проекти. В Европа това би представлявало нещо като агентство, но при нас беше по-скоро търсене на общност. Всеки автор, част от колектива, е реализирал и собствени филми извън него. Мнозина са илюстратори и не с всички сме правили филми, но все пак с едно ядро от хора създадохме много филми заедно. От началото на 2009 г. до сега сме направили 16 късометражни филма и работим над 4 нови. Комерсиалната посока е изоставена отдавна, но се случва да създаваме кампании, свързани с фестивали, социални каузи или образователни анимации, а не толкова рекламни клипове. Това, в което сме най-добри, е импулсът към колеги и млади автори да се осмелят да направят собствен филм.

И.: Търсим определена форма на артистичен почерк, но не заради самия артистизъм. Радваме се, когато попаднем на нещо свежо и различно, защото то може да ни изненада. Надяваме се на изненада.

Как трябва да се преценяват анимационните филми – както за целите на финансирането им, така и критически?

В.: Не е лесно заради голямото многообразие, което включва анимацията. Анимацията и експерименталното кино често не са фокус на кинодискусиите у нас и дори се пропускат. Анимацията си остава много нишово и непознато изкуство за по широката публика. По света също е нишово, но се култивира публика, фестивалните прожекции са пълни, телевизиите излъчват независими анимационни филми. В България повечето анимационни филми се финансират от НФЦ, като конкуренцията не е чак толкова голяма в сравнение с документалното и игралното кино. Ние се стремим да не правим компромиси и да представяме идеите си точно както ги виждаме и в повечето случаи срещаме позитивен резултат. Разбира се, има и моменти на неодобрение и сблъсъци, но това са неща, за които не си струва да хабим енергия. Опитваме се да финансираме филмите си и чрез международни партньорства. Например „Баща“ е тристранна копродукция с Германия и Хърватия. С „Пътуваща страна“ пробвахме с френски копродуценти и не беше успешно, но направихме копродукция с Хърватия. Сегашният ни филм „Гласът“ е развит на международен форум, където бяхме единственият български екип, и възнамеряваме да го реализираме с Холандия, Франция и може би Италия. Смятам, че критериите са едни и същи навсякъде - вълнуваща история, разказана по уникален начин.

И.: Средата в България е малка и затова се разгарят емоции не само в анимационното кино. Нямаме традиция да реагираме рационално, да приемаме градивна критика и да гледаме напред.

В.: От страна на НФЦ няма ясна стратегия за развитие на българската анимация и рядко се проследява развитието на проектите, на които е гласувано доверие. С всеки се случва да има невероятна идея, но крайният резултат да не е толкова добър, както и обратното. Затова е важно не само да се предоставя финансиране, а да се следи какво се случва с тези филми, както и да се оцени успехът на филмите, които не са получили финансиране. Подкрепата към автори, които вече са направили значителен пробив на международни фестивали, също нерядко липсва в България, за разлика от целия останал свят.  Но поне имаме филмов център засега.