ВЕНЕЦИЯ 2020: КАНТАН ДЮПЮ


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2020: КАНТАН ДЮПЮ

Кантан Дюпю започва кариерата си като музикант под псевдонима Mr. Oizo и завършва първия си филм с категоричното заглавие „Нефилм“ през 2001 г. Още тогава става ясно, че на френската сцена се издига нов, ненатрапчив, но категоричен глас. С игривия си тон и шантавите идеи за сюжети, които ще станат негова запазена марка, Дюпю има зад гърба си седем филма, които се радват на фестивален успех в Сънданс, Кан и Венеция. Харесван от публиката заради смелите си кръстоски между жанрове – често комедия и хорър, – френският режисьор излъчва спокойствие и ведрината му съответства на стила на творбите му. Макар че прави впечатление на дистанциран от всякакви теоретични построения и въпроси, свързани с интерпретация, Дюпю е отворен да споделя подробности за процеса си на работа. Разговаряхме надълго и нашироко по повод новия му филм за огромна муха, „Мандибули“, който беше извън състезателната селекция на фестивала във Венеция, но не можеше да не стане дума и за предпоследния му проект, „Еленова кожа“, чиято премиера беше през 2019 г. в Кан. И в двата филма важно място заемат налудничави женски образи, изиграни от две млади френски актриси с едно и също име – Адел Енел от „Портрет на момиче в пламъци“ и Адел Екзархопулос от „Синият е най-топлият цвят“. В по-старите си филми обаче режисьорът използваше женски персонажи било като като пасивен любовен обект, или като досадни второстепенни героини, които отклоняват мъжете от правия път. Що се отнася до другите характеристики на филмите му, те не са се променили драстично в последните двайсет години. Дюпю е едновременно сценарист, оператор, монтажист и режисьор, а авторовото му кредо е „без смисъл“ (no reason). Тази комбинация от творчески контрол и отказ да го използва прави филмите на Дюпю лесно смилаеми. Поговорихме още за ролята на комедията, за работата с актьорите, за живота и смъртта и защо филмите му не са абсурдистки, а сериозни комедии.

Да започнем с това как работиш, ти си музикант с няколко албума зад гърба си, а филмите ти са кратки, стегнати, с много своеобразен ритъм, дори да не са пълни с екшън…

Не, очевидно не са (смее се).

Когато изграждаш обаче този ритъм, дали не се проявява музикантът у теб повече, отколкото режисьорът?

Не, не е музикантът. Все пак първото ми желание беше да правя филми, а когато реших да правя музика, исках да изкарам пари за филмите си. Да напишеш сценарий, си е трудничко, затова и като бях млад, ми беше далеч по-лесно да се изразявам по този начин – чрез музика. Можеш да сътвориш нещо от нищо, ако не по-лесно, то поне по-бързо. Една композиция може да отнеме три часа, но за филм нещата не стоят точно така. Може би късометражен би могло, но пак е доста занимавка, все пак трябва да подготвиш чернова, да прекараш време с написаното, да го мислиш, да търсиш финансиране, да убедиш актьорите, след това да монтираш, да добавиш музиката, още доста допълнителни неща. Започнах да се занимавам с кино още от малък, снимахме някакви филмчета, и започнах паралелно да се занимавам с музика, защото даваше и по-бърз (щраква с пръсти) резултат от творческия процес. Но го правех паралелно с киното. Затова и не е музикантската ми страна, която се проявява в случая. По-скоро фактът, че харесвам музиката и чисто звуково преценявам дали дадена сцена става, или не. Според мен актьорите са и музиканти, а съвместната им работа е нещо като концерт и така добре може да се прецени дали някой от тях пее фалшиво, или пък си пасват чудесно заедно. Може би единствената връзка с музиката е, че работя с ушите си.

Но как по-точно успяваш да съвместиш този аспект от работата си с факта, че влизаш в ролята на сценарист, режисьор, оператор и монтажист? Това следствие от практическа необходимост ли е, например спомена финансирането на филмите, или по-скоро става дума за контрол над процеса от началото до края му?

Не, това не е свързано с контрол, по-скоро съм свикнал да работя по този начин, откакто бях на осемнайсет. Тогава започнах с аналогови късометражни филми и ми доставяше голямо удоволствие да кадрирам сам, да снимам и да монтирам сцените, беше много готино. Както когато си свикнал да рисуваш, просто продължваш. 

Значи е естествен процес?

Да, точно. И ако ми кажеш: „Виж, Кантан, трябва да направиш един филм, но само в ролята на режисьор, един човек ще го напише, друг ще го снима, трети ще направи монтажа, ти само дирижирай“, това ми е най-големият кошмар, да стоя пред някакъв монитор и да казвам „Стоп“, „Да“ или „Не“. Имам нужда да влизам с камерата в действието, да работя върху осветлението, да комуникирам непосредствено с актьорите, както и да правя монтажа – най-любимата ми част.

Като говорим за това, че си близо до актьорите, специално в Мандибули много добре си личи, че филмът би се превърнал в голям цирк, ако нямаше много специфична работа с актьорите. Какво би казал по този въпрос?

Да, специално в този случай. Всъщност щях да кажа, че това е характерно за всичките ми филми, но това важи действително за този филм. Именно защото идва в повече, самите герои са малко ку-ку, лудаци са, 40-годишни, но се държат, все едно са тийнейджъри. И да, права си, и това определено носи със себе си някаква опасност. Такива опасности много ме вдъхновяват, защото… мухата също е част от тази опасност. Лесно е да напишеш в сценария, че гигантска муха е затворена в нечий багажник, че това ѝ се случва, че онова нещо следва. Това е лесното. Но трябва и да се запиташ как да я направиш по-добра тази муха, как да го направиш готино и да не е твърде нелепо. Същото е и когато работя с актьорите. Все пак става дума за нагаждане, нагласяне на елементите в едно цяло. В предния ми филм [„Еленова кожа“] също имаше такава опасност от провал, все пак ставаше дума за мъж, който си говори с якето си. Ако актьорът не е убеден, че това наистина му се случва, филмът просто се скапва. Затова и смятам, че съм огромен късметлия да работя с добри актьори, особено с комедианти като Грегоар Лудиг и Давид Марсе.

Но и работата ти с Адел [Екзархопулос] е дала страхотни резултати, как работи с нея например?

Трябва да започна с това, че тя искаше ролята и когато прие, аз много се изненадах. Казах си: „Адел?! Да бе!“, мислейки си, че тя се интересува само от строг реализъм. Казах си, че това ще е още една опасност. С голямата муха ще се справя, даже може би по-лесно (смее се), защото мога да променям неща в нея, имам време да обмисля подхода си, все пак ни отне четири месеца да построим самата муха. Но с Адел не знаех, трябваше да се случи естествено и ако нещо в сцената не стане или пък интенцията не е точно тази, която ни трябва, всичко се проваля. Затова я извиках да направим няколко проби, мисля, че отне около два часа в офиса на продуцента ми, който ѝ беше дал репликите. Започнахме да работим заедно около четири месеца преди снимките, за да видим дали тя е това, което търся. И след няколко проби всичко се получи по точния начин – тя се отпусна, не мислеше, забавляваше се като малко дете и това беше целта ми. След това тя работеше много усърдно, винаги беше безупречно подготвена, с диалога и всичко. Правеше го да изглежда, сякаш е много лесно, възхищавам ѝ се. Обаче като видиш, че нещо такова е възможно, тогава нещата се случват доста по-лесно. Хайде, не е съвсем лесно, но определено да трябва да се справяш с невъзможното и да буташ срещу него, тогава става страшно.

А всъщност откъде дойде идеята за филма?

От мухата, просто от нея, от идеята да отвориш един багажник и вътре да намериш огромна муха, която се мъчи да излезе. Това ми дойде наум още преди няколко години и понякога такива хрумвания изчезват сами, макар че ги мисля – докато карам, докато спя също, мозъкът ми се занимава с такива неща. Но пък този образ не искаше да си отиде, с тази гигантска муха, понякога забравях за месец-два, но пак се появяваше, беше устойчив образ. Три години по-къно вече бях готов да напиша сценарий.

В едно от изявленията си казваш, че това ще е първият ти животоутвърждаващ филм, как това се свързва с идеята за огромната муха, която се появява от нищото?

Е, това е нещо, което написах след самия сценарий, тъй като трябваше да намерим още пари, защото самата муха се оказа доста по-скъпа от планираното. Затова беше и това т.нар. „Интенционална бележка“. Честно казано, като се върна назад, определено нещото, което ме водеше, докато пишех сценария на „Мандибули“, беше да не убивам никого (смее се). Все пак във всичките ми филми умират хора, поне по един, и то насилствено, и по някакъв начин хумористично. Но от друга страна, това на доста хора в киносалона не им се струва готино, спира да им е смешно. Затова сега си казах: „Окей, тоя път без убиване“, и тогава мозъкът ми свърза тази идея с личинките, които метаморфозират в мухи. И така, казах си, мухата може да се е родила от голямата купчина трупове на убитите ми герои. Това, разбира се, го няма в сценария, но го използвам, за да обясня на другите защо този път няма да включвам смъртта. Тя и самата муха си е малко страшничка, но филмът всъщност е по-скоро радостен.

Има и нещо друго: този филм е сякаш по-социален от предишните. Убийството или преживяването на собствената смъртност, тези неща принадлежат на усамотението и са несподелими. Но в Мандибули има заедност, има усещане за общност, приятелство, сякаш са си малко семейство…

Да, направо все едно имат и бебе.

Именно, а това как се свързва с идеята за изследване и утвърждаване на живота?

Е, ти го каза, мухата е тяхното бебе. И почти като в истинския живот на единия му пука повече, ето, Жан-Габ иска мухата, държи се с нея точно като със собствено дете, а на другия му е все тая. Все едно клишето за заинтересования и незаинтересования родител в тандем. 

С тази разлика обаче, че мухата е доста по-послушна и в края се оказва, че са успели да я дресират и им донася това, което ѝ поръчват.

Да, така е. Накрая всъщност разбират, че нямат нужда от парите, които са планирали да изкарат от мухата, и че това, че са приятели, е напълно достатъчно. Но фактът, че въпреки всичко странният им план мухата да им донесе връзка банани проработва, означава просто, че има възможни неща и сред най-невероятните.

Значи сега можеш да кажеш, че си оптимист?

О, да. Затова и заснехме филма в Южна Франция, точно по това време миналата година [края на лятото], защото исках да има нещо бляскаво и лятно и да ти бъде готино да си част от него. Но с тези невероятни случки… Все пак можеш ли да отречеш, че светът, в който живеем сега, е доста странен, нали? Много от решенията, които хората взимат, са водени от това да се изкарват пари, парите да идват на първо място…

Но за героите това сякаш е също главният мотив?

Налага им се, тъй като живеят в точно този свят, в който парите ти трябват, за да не бъдеш никой. Е, те са си никои, единият спи на плажа и живее в колата си, а другият никога не е напускал къщата на майка си. Дори да не си падам по социални коментари в киното, все пак вече като съм изгледал филма няколко пъти, мога да призная, че има такъв момент, който е отражение на обществото, в което живеем. Има го, защото все пак и аз живея в този свят, и ти също, всички сме в кюпа и с този филм мога да се надсмея над страховете си, че няма да съм успешен в такъв капиталистичен режим.

Струва ми се, че това надсмиване се проявява и в начина, по който езикът функционира във филмите ти. Героите говорят по един определен начин, лексиката им, семантиката, както и самият тон – Адел крещи, вместо да говори. Какво означава всъщност това твое предпочитание към променените гласове и необичайното съдържание на казаното?

Харесва ми да пиша диалозите, те са страшно важна част от процеса ми на работа. Може да започна от някаква шантава идея или образ, но всичко оттам насетне зависи дали ще мога да завържа диалога около това. Ако мога да убедя някого в нещо толкова лудо, като например гигантската муха и нейната роля във филма, чрез диалога, да го убедя, че е истина, тогава съм си свършил работата и от цялото това ще стане филм.

А всъщност оставяш ли място за импровизация в диалозите?

Не, по-скоро съм стиснат. Е, разбира се, ако дадена фраза не работи, не се получава, не звучи добре в устата на актьора, тогава ще я променим, няма да настоявам. Понякога и актьорите сами предлагат алтернативи, но като цяло държа на написаното.

Можеш ли да обясниш защо заглавието на филма е Мандибули?

Истината ли искаш да чуеш?

Разбира се.

Добре, това е забавна история. Докато пишех сценария, имах нужда от заглавие и един приятел предложи това. Хареса ми, беше свежо, хубава дума е и има нещо карикатурно в нея, пасваше. Но след като приключих с писането, осъзнах, че мухите всъщност нямат мандибули, както доста други насекоми (мравките например) имат, за да раздробяват храната, преди да я погълнат. Казах си, че ще е доста тъпо, ако зарежа това готино заглавие, но пък от тази ситуация се роди и идеята за финала на филма и в едно скъпоценно куфарче богат французин намира едно чене, цялото обковано със скъпоценни камъни, това са всъщност човешките мандибули. Има ли смисъл – не, но пък защо не?

Определено личи, че ти харесва да изненадваш публиката си, която си мисли, че филмът тръгва в една, а после поема в съвсем различна посока. Как тогава решаваш кога да приключиш даден филм, как избираш къде е краят, след като историите така добре се вписват една в друга и могат да продължават още дълго, и то в най-неочаквани посоки?

Кратките филми ми харесват. Наскоро гледах „Тенет“ и честно казано, аз бих изрязал 45 минути от него и би станал шедьовър. Освен ако филмът ти не е шедьовър, нямаш право да приклещиш публиката си в киносалона за два часа и половина. Затова съм и строг към себе си, сам си правя монтажа и ако сцената не се получава точно както я искам, просто я махам. Например в „Еленова кожа“ имахме много готината сцена, в която главният герой сънува как над него летят якета и го примамват да ги хване, всичкото това в забавен каданс. Беше много забавно, даже трябваше да наемем специална камера, музиката си пасваше, но когато гледах крайния вариант на филма, нещо просто ме подразни. Изглеждаше ми почти като музикален клип. Тогава реших да изрежа цялата сцена, колкото и да ни е струвала, защото, ако я бях запазил, щеше да е само заради мен. Ако осъзная, че правя нещо само за собствения си кеф, вече е отишло по дяволите. Все пак като творец трябва да разкажеш история на някакви други хора, а не да привличаш внимание към себе си: „Ехо, ето ме, вижте ме“. Затова и дадох примера с „Тенет“, защото [Кристофър Нолан] е страхотен, прави много добри екшън сцени, идеите му са луди и някои елементи от филмите му са наистина невероятни. Но останалите пък са много зле, даже някои са и тъпи, много си личи, че обича сам да се забавлява. Както и да е, може би не е най-красноречивият пример, но общо взето, затова държа на прецизния монтаж, защото не мога да понасям мисълта да държа публиката като заложник на собственото ми удоволствие.

Значи това е свързано и с етиката ти на работа?

Да, засега определено. Всичките ми седем филма са под 90 минути. Но има и хора, които ще се оплачат, че са твърде къси и не си заслужават парите за билета. Затова и не съм много успешен в боксофиса, но пък като върша по-голямата част от работата сам, успявам да спестя и време, и пари, и да мога да снимам по филм на година.

Да се върнем отново на работата с актьорите, искам да те попитам за женските пресонажи. Адел Енел беше казала по повод ролята си в Еленова кожа, че сама е предложила да подправи ролята си, като представи героинята си като по-луда, отколкото е било заложено в сценария.

Да.

Дали ролята на Адел Ексархопулос в Мандибули също е претърпяла подобна промяна?

Не, но това е добър въпрос. Признавам си, че като мъж ми е трудно самоуверено да градя женски персонажи. Не искам да представям клиширани образи или някаква средностатистическа мъжка гледна точка спрямо това какво е  жената – дали ще е скучна, секси, или просто едноизмерна. Затова и идеята на Адел [Енел] да покаже героинята си като по-луда от човека, който убива по заръка на якето си, ми беше добре дошла и беше приятна изненада. Всъщност не променихме нищо в самия сценарий, различното беше само в начина, по който тя играеше и най-вече в очите ѝ. Имаше луд поглед от началото до края (смее се). Но има нещо подобно и в следващия ми филм, който започвам да снимам другата седмица, ще има главна героиня жена. Може би съм готов да проуча тези територии, без да ме е страх, че ще сгафя. Засега никоя жена не се е оплакала от репрезентацията в нито един от двата филма, нито пък се е възмущавала, че представям истерични образи.

Според мен няма и от какво да се оплачат, определено даваш на жените все повече независимост, действие и пространство да ръководят парада. И двете Адел играят властни жени, които по един или друг начин водят мъжете.

Да, да, съгласен съм.

Не си падаш много по интерпретациите и обясненията, нали?

Е, ако знам защо съм направил конкретно нещо, винаги съм насреща да го обясня. Но обичайно нещата просто се случват. Както в истинския живот, честно да ти кажа. Забелязал съм, че киното често е прекалено режисирано, сценарият е всичко. Например този герой трябва да е на точно определено място заради точно определена причина, там ще се появи друг герой поради друга, но свързана… Има такава необходимост, която в живота ни често я няма. По-често нещата просто се случват – срещаш някого, става нещо хубаво/лошо, умираш – и в повечето случаи няма причина за тези неща.

Значи го мислиш като вид реализъм през сюрреализъм?

Да, ама и животът ни е такъв.

Сюрреален?

Да, май да.

Може би затова и приемаш героите си толкова на сериозно. Правиш го така, че публиката е склонна да ги придружи във всякакви ситуации, които нямат нито причина, нито смисъл.

Да, затова обичам да казвам, че правя сериозни комедии. Все пак в даден момент трябва да закотвиш реалността, иначе изискваш твърде много от зрителя си, без да му даваш нищо, само си правиш експерименти с него. Един друг журналист ме пита днес дали бих се съгласил, че правя абсурдистки филми, аз отрекох, макар че определено има абсурдни моменти – като например откъде идва мухата – отникъде, но тази дума съвсем не е достатъчна, за да опише това, което правя с фикцията. Трябва да се постараеш да създадеш реалност там, където я няма, защото иначе публиката просто няма да се върже. Иначе е като самозадоволяване – „Вижте ме, мен и лудите ми идеи“, – но тогава на никого няма да му пука за лудите ти идеи. Затова и героите трябва да ти бъдат приятели, да не са твърде странни, нито твърде специални, а просто да съществуват.