ВЕНЕЦИЯ 2020: МАНДИБУЛИ


от
на г.

ВЕНЕЦИЯ 2020: МАНДИБУЛИ

Филмът, който предизвика най-силните засега споделени реакции на кънтящ смях сред публиката, носи необичайното име „Мандибули“. Сюжетът му, не по-малко странен, може да се резюмира по следния начин: двама мъже (но по-скоро непораснали деца) намират случайно огромна муха в багажника на открадната кола и решават да я обучат така, че да им донесе пари. Режисьорът Куантан Дюпю е известен със своите фантастични образи, които придобиват болезнено реалистични краски, щом заживеят свой живот във филма. Той споделя, че зад всеки един от филмите му стои първоначална представа, образ, която после се включва във взаимодействие с добре ритмизиран, остроумен диалог. Предишният му филм, който беше представен в Кан през 2019 г., „Еленова кожа“, главната роля беше спойка между мъж и коженото му яке с ресни, което от своя страна му нашепваше (със съвсем човешки глас) да елиминира всички якета на света и да убие притежателите им. В най-известния проект на Дюпю например, „Гума“, сюжетът се върти около самотна автомобилна гума - сериен убиец. Всички тези идеи са много конкретни и макар да звучат абсурдно, те са така добре втъкани в консистентен свят, който е до болка сериозен, и комичният потенциал на сцените винаги има примеси на нещо ужасно и плашещо.

„Мандибули“ е първият филм на Дюпю, който е ориентиран повече към живота, отколкото към смъртта. „Казах си, че е време да направя филм, в който никой не умира“, споделя режисьорът и последствията от подобно решение се усещат ясно в ярките, обгорени от слънцето цветове, мястото на действието (Южна Франция) и героите – комедийното дуо Грегоар Лудиг и Давид Марсе – всички тези елементи са животоутвърждаващи, но и оставят място за ирония. И разбира се, голямата муха, която двамата кръщават Доминик – символ на дълго отлагания им преход в света на „големите“, тъй като инфантилността на двамата е по доста очевиден начин „пичовска“, с прилежащите им дебелашки шеги, липса на каквото и да било усещане за отговорност и не на последно място – специалният им поздрав с ръце (който, признавам, има потенциал да стане вътрешна шега между всички, гледали филма).

Ману (Лудиг) е далавераджия по очарователно детски начин и затова идеята му да обучат мухата да обира банка (например), докато те си кротуват някъде на сигурно, осмива предприемаческите стремежи на цяло поколение мъже, в чиято мечта работа и мързел съвпадат. Подобно е положението според Жан Габ (Марсе), който е главният „треньор“ на мухата. Измежду поредицата от нелепи ситуации, в които те попадат, има история за сбъркана идентичност и наниз от лъжи, които довеждат до трагичната смърт на едно малко пинчерче, но като цяло „Мандибули“ е симпатичен филм, който взема на сериозно своите герои заедно с всичките им глупости и слабости. Интересна е ролята, която Дюпю поверява на Адел Ексхаропулос („Синият е най-топлият цвят“), която е една от малкото действащи, утвърждаващи се героини, заедно с Денис (Адел Енел) от „Еленова кожа“. И двете имат някаква аура на лудост (която Енел предава с очите си, а Ексхаропулос - с викането си вместо нормален тон на говорене), която обаче също се вписва в нелепостите на филмите, в които всички герои са едновременно странни и смешни, но всеки взима другия на сериозно.

Дюпю е сценарист, режисьор, оператор и монтажист на всичките си филми и това, разбира се, помага те да споделят една и съща естетика, както и концептуални сходства, макар съдържанията им да са достатъчно различни. Споделеният свят, в който съществуват, обаче не е абсурдистки, защото това би значело, че е и паралелен, а това е факт, срещу който Дюпю се обявява в почти манифестна форма. Неговата формула „без смисъл“ изразява квинтесенцията на творчеството му и оттам - етическия залог. Както твърде много неща се спестяват във филмите, тъй като не са „достойни за киното“, така и твърде много филми се стремят да подражават на живота чрез изразните средства на реализма, пренебрегвайки образните и над-реалните качества на киното като изкуство. Затова, казва той, и в живота ни се случват непредвидени неща, които могат да са не по-малко странни в последствията си от това да намериш голяма муха в багажника и да облепиш крилата ѝ с тиксо. Отказът от търсене на смисъл и теоретични построения зад творческите му решения може първоначално да шокира зрителя, който, свикнал с фестивалните селекции и препиращите се във философията си режисьори, би се почувствал неспособен да разгадае твърде сложните кодове и символи във филмите на Дюпю, но „Мандибули“ е поредният пример за това, че нуждата от рационализиране често се оказва празна. Понякога няма смисъл и това е добре.