Ралица знае не само какво иска, но и какво може като режисьор. Нещо повече – знае къде е мястото й в целия объркан свят на киното. Нейните филми винаги и навсякъде са се радвали на реакция „love it or hate it“, но след Златния леопард за „Безбог“ от фестивала в Локарно дори и мътният български въздух се разреди и се принуди да реагира. А реакциите – от уважението към смелостта и разпознаваемия почерк, толкова рядко наблюдавани при пълнометражен дебют, до патриотарските обвинения, че филмът ни излага пред чужденците, са едно добро обещание за всеки, който предпочита да е категоричен в намеренията си спрямо киното. И, както става ясно от разговора, не може да не направят впечатление някои възможни паралели между характерите на Гана от „Безбог“ и Ралица Петрова.

Най-актуалното около теб е поредният успех за „Безбог“, който беше номиниран за Европейските филмови награди. Понякога усещаш ли, че покрай наградите губиш контрол върху филма си? Как ти влияе признанието?

Признанието е хубаво нещо, защото дава кураж. В момента, в който една творба се роди, тя започва неин живот. Тогава творецът губи „контрол“ над това как ще бъде приета, но има връзка с нея, както родител с детето си. Връзка на любов, която е дълбока и не може да бъде отнета.

Свръхинтерпретациите от страна на зрители и критици също ли не водят до подобен ефект?

Творбата се прави, за да се сподели. Оттам нататък тя принадлежи на зрителя. А как се възприема, зависи изцяло от мирогледа на всеки. Когато мирогледите са различни, най-естествено е и критиката да отразява това различие. Например анализът на Hollywood Reporter за „Безбог“ беше положителен, за разлика от този на Variety. Познавам кинокритика на Variety, с когото имаме различен вкус. Затова и интерпретацията му не ме учуди. Вкусовете са субективно нещо. В същината си те са отражение на ценностната ни система – какъв живот сме живели досега, в каква среда, сред какво влияние, и как сме се развили в следствие на това. Разбира се, винаги се радвам повече, когато публиката има сходен с моя мироглед.

Как тогава ще определиш своя мироглед? До каква степен може да го заключиш в регионалното?

Определям го като общочовешки. Стремя се да съм емоционално искрена и да говоря само за неща, които познавам в дълбочина. Вярвам, че само тогава един писател може истински да докосне. Вълнува ме дали онова, за което говоря, има потенциала да доведе до повече осъзнатост в собствения ми живот.  Когато една история е важна за теб, тя става важна и за зрителя, и той иска да я преживее.

Сюжетът на една история трябва да е органично свързан с темата, която филмът изследва. Той е превозното средство, което кара зрителя от точка А до точка Б. Но истинската история е преживяното по пътя. В моите филми често темата е универсална и водеща, а сюжетът – „регионален“ и някак второстепенен. Ако един филм следва само сюжетната линия, без да изследва определена тема, след прожекцията споменът ми за него бързо избледнява. Като зрител имам нужда филмът да остава в съзнанието ми. Харесвам филми, които те преследват, които чувстваш в стомаха си. Такива филми се опитвам и да правя.

Значи си представяш емоцията на „Безбог“ и на други места?

Да. Представям си подобни истории в страни като Филипините, Чили, Китай... На места, където има политическа и социална нестабилност, но не само. Нуждата ни да живеем в хармония със себе си е общочовешка.

Докато създаваш филмите си, усещаш ли понякога риск от експлоатация и как го разпознаваш?

Нямам такива притеснения. Опитвам се да съм искрена в намеренията си. „Безбог“ показва една действителност, в която болката от пренебрежението, унижението и изоставянето е истина както за възрастните пациенти, така и за всеки от главните герои. „Безбог“ не е правен за комфорта на средната класа в големия град. Историята говори за една сурова действителност и аз не знам как да я разкажа, без да е по суров начин. Иначе би било експлоатация. Определени истории задължават да се разказват сериозно, без ирония. В противен случай те най-малкото спират да бъдат убедителни.

Какви са съставките на истината?

Ако говорим за политика, ми се струва, че те могат да бъдат единствено фактологически. Ако говорим за кино, тогава са единствено емоционални. Истината зад едно човешко преживяване е абсолютна. Тя е винаги убедителна. С нея е трудно да се спори, защото тя е факт във вътрешния свят на човека, който я е преживял. Винаги се опитвам да режисирам спрямо логиката на емоционалния свят на героите си. Подобно на композирането на музика. Там емоциите са движещата сила на творческия процес.

Как тези музикални размисли се съчетават с друга твоя идея, за хайку снимането?

Разбирам писането на хайку поезия като стоене и дълбаене на едно място. При създаването му отсяваш от стотици думи, докато намериш десетината, които в три реда най-ярко изразяват основната емоция. По сходен начин във филмите си се опитвам да градя смисъл единствено от ключови моменти. Тези, без които историята не може.

Иска ми се в българското кино да има повече дързост. Кино, което да провокира въображението на зрителя. Намирам паралел между преживяването по време на концерт и прожекцията на един филм. Когато сме на концерт, не си задаваме въпроси относно аранжимента и композицията. Възприятието ни е директно, оставяме се на чувствата. Вярвам, че киното притежава същото качество да влияе директно на сетивата. Киното, което ме стимулира най-много като зрител, има свойството да е visceral [непреводима дума, свързана с качеството да се влияе директно на вътрешността – бел. авт.].

В тази връзка какво е отношението ти към понятието „реализъм“? На мен в „Безбог“ ми харесва предимно неговата липса, но пък други хора са на обратното мнение.

Определено черпя вдъхновение от реалността. За мен тя е достатъчно сложна и загадъчна. Затова се опитвам да говоря за нея чрез един по-поетичен език. Героите стават по-архетипни. Историите им се доближават до мита. Възприемам такъв вид кино език като хиперреализъм. Например, киното на мексиканските режисьори Карлос Рейгадас и Амат Ескаланте или филипинските режисьори Брилянте Мендоза, Рая Мартин и Лав Диаз. Киното им стои близо до реалността, но нито героите им, нито историите са съвсем реалистични. Изразните им средства често се изразяват в семпли решения като специфично позициониране на камерата или кадър, който ни се струва по-импресионистичен. При Озу например харесвам това, че винаги се снима от екстремно ниска гледна точка. Така героите стават някак монументални, по-големи от нас. Това за мен спира да бъде реализъм, защото в реалния живот не гледаме от екстремно ниска гледна точка. Реалистично е да се снима на нивото на човешкия ръст, с около 50-милиметров обектив, с камера от ръка, която следва действията на героя.

Каква е ролята на интуицията в този процес? Все пак да не забравяме, че си киноман, освен това например за „Безбог“ си изследвала много внимателно живота във Враца, преди да започнеш снимки.

Интуицията е може би деветдесет процента от метода ми на работа. Обичам детайлите и да градя многопластово. Важно ми е емоцията в сърцето на един филм да е лично усетена. Затова и в началото на процеса на писане се срещам с хора, които реално обитават подобен свят като този на героите от историята. Тази част от процеса е много близка до документалното кино. Когато идеята за един филм ми се изясни достатъчно и започвам да чувствам основната емоция, тя става като октавата, която задава тона на филма.

Как се ражда красота и надежда от всичко това? Има ли някаква технология?

В „Безбог“ виждам и красота, и надежда. Технология няма. Има хора и болка. С риск да се повтарям, единственият критерий за мен е емоционалната вярност. Оттам нататък съм склонна да жертвам зрители, вместо да жертвам тази вярност. Предпочитам материалът да ме води, вместо аз него. Материалът на „Безбог“ ме заведе на мястото, което е финалният филм. Тъй като почти всички други мои филми са черни комедии, в сценария на „Безбог“ първоначално също имаше доста ирония, но в процеса на снимане имаше нещо по-силно, което наложи крайния тон. И именно защото не исках да експлоатирам, се доверих на материала и се оставих да ме води.

Значи надеждата е в споделянето?

Да си честен с другите, но най-вече със себе си, това ти дава сила. И вътрешен мир. Това е, което прави и героинята в „Безбог“ (Ирена Иванова) на края на филма, както и възрастният Йоан (Иван Налбантов), избират да не правят компромис със себе си. Самозаблудата обикновено дава комфорт, но сякаш рядко развива човека. Зад нея обикновено има само страх. Все повече се опитвам да се боря със страховете си, доколкото ми е възможно. С годините открих, че това води до повече осъзнатост, което ми помага да живея по-пълноценно. Много е красиво да наблюдавам как възрастните хора стават все по-честни с приближаването на смъртта. Под честност разбирам да не лъжеш в намеренията си спрямо хората и спрямо себе си.

Дали това, което казваш, не е метафора за твоя път в българското кино – за важността на честността на всяка цена? Липсва ли му честност на българското кино?

Киното е толкова опорочено от индустриалния си аспект, че е много трудно да си честен. Истината е, че няма много автори, които работят без автоцензура. Обикновено тя е пречката за правенето на смело кино.  Може би за да се преобърне това, трябва да стане нещо разтърсващо, в политически и социален смисъл. Когато то стане, ще има много по-смели филми и въобще изкуство. Ще липсва чувството, че има нещо за губене. Например, когато в Гърция удари финансовата криза, затвориха филмовия фонд. И когато нямаше нищо за губене, се появиха много радикални филми. В такива моменти си наистина себе си. Нямаш нужда да се харесаш. Иска ми се да виждам повече такива филми.