СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2017: БЕЗБОГ


от
на г.

СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2017: БЕЗБОГ

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

С безпощадно хладнокръвие „Безбог” описва тази част от живота ни, която виждаме, в която участваме, но сетивата ни протестират, щом се опитаме да вникнем и заседнем в нея. По-скоро бягаме, предпочитаме да я игнорираме и приемем за фон на някой филм от Третия свят.

Не живеем в “Стъклен дом“, поне по-голяма част от нас, но „Безбог“ ни сгромолясва в истинския и преобладаващ декор на нашето ежедневие с една рязка и стряскаща автентичност. А там живеят само отрепки и злодеи, бедняци и дементирали старци, полицаи и босове, и колективно битуват неугледно, лошо и грозновато. Жилищата са сиви и мрачни, със струпани стари мебели и прашасали дребни спомени от миналото, или пък са нови, празни помещения, с вид на общежития, но не и дом. Героите блуждаят из тях като страшни и противни призраци от миналото или нови, непредизвикващи капка милост и съжаление грешници, приучени да патят и страдат, но гузно, дори заслужено.

Старите хора, за които главната героиня се „грижи“ като медицинска сестра без особен сантимент, са капризни, неблагодарни и отмъстителни като деца. Майка й е също като тях, или по-скоро като прагматичните й колеги и шефове. Най-облеченият с власт и сила персонаж в този гротесков делириум на нищетата и безсмислието дори декларира – „Не ми се живее, а живея. Не знам защо“. Из този мизансцен на вампирски филм, а на нас познат  в качеството на обикновен градски пейзаж от покрайнините, все пак може да бъде разказана вълнуваща история. Така страховитият експресионистичен фон се оказва благодатна територия за драма без изход, но поне с истински трагичен герой. Защото страданията му са над обичайната средна норма, а тя е пределно висока.

Гана, героинята, в злокобното и вярно до всяка нотка изпълнение на Ирена Иванова, е сдържана, безчувствена, съсредоточена в работата си, там с добре отиграна манипулативност се оправя с капризите и здравните проблеми на старите хора. Те осъзнават прекрасно своята изпадналост и ненужност, но и привилегията си да получават помощ именно заради тях. Тя лесно овладява напъните им да прекрачат това, което им се полага. Иначе участва в някаква схема да краде личните им карти и ги продава, защото те вече нямат истинска нужда от тях – както нямат и силите да протестират или се борят. Тези, които показват някакви признаци на отпор, трябва да бъдат респектирани с добре познати ни и от други филми средства. „Безбог“ гарнира историята си с болезнено автентични портрети на старци и старици. Често не може да се различи кой е мъж и кой жена, но отново сякаш няма нито една фалшива нота в избора на непрофесионалисти за тези оскъдни, но не и като внушение роли. Старческото безумие и нищета е бродирано с точни, безжалостни и верни щрихи, без капка жал и прошка. Портрети на нищетата и страданието са гравирани от камерата като творби на Дюрер, или с очите на един от най-големите иконописци на страданието Люсиен Фройд. Няма фалш и в произнесените като през зъби реплики.

Животът е груб, сив, мръсен, конфликт почти няма, защото всички му служат без пререкания и капка противене. Моторът на задвижване на проблема е проблясъкът на някаква минимална, почти медицинска доза любов. Отначало всички участват като наговорени в общата престъпна, налудничава, нечовешка схема без морални задръжки или угризения, защото са свикнали да живеят сиво и неугледно, дори и когато правят оргии – с хапчета, морфин или жени за продан. Почти всеки, влязъл в улея на този мерзък живот, е готов и на немислимото, за да го продължи. Даже на убийство, и това е хем непонятно, хем понятно. Убийството няма да промени потока на събитията, нито героите, по неволя участващи в него. А какво би променило изобщо нещо?

Все пак има и един друг свят, има нещо, което сякаш не е от този или надзърва в него. Примерно странната църковна музика, която „некадърно“ пеят няколко доброволки редовно в църквата. В нея има красота, където никъде другаде не просветва във филма. Героинята дресира и репликира старите си питомци, но в един от тях, диригента на църковния хор, вижда нещо от този, другия свят. Предполага наивно, че може да съчетае двата свята. „Искам да обичам”, казва тя на майка си, „Но не мога. И ти не можеш!“.

И когато вече почти сме забравили неясните кадри от началото на филма, те се възвръщат с пълна сила във финала му. Той би могъл да се възприеме като справедливо, сурово и безчувствено възмездие. Но не е така. По-скоро е едно ново горчиво наказание като краен епитаф на историята. Във филма всеки, който прояви сантимент или любов, или дори само копнее за нея, е осъден, останалите продължават зомбирано да се клатушкат на ръба на пропастта.

Правдива до безапелационност игра на професионални и непрофесионални актьори, добре изграден сюжет, в който никой от героите няма имунитет – оправдан е и е осъден, от самия себе си, съдбата, живота или съучастниците си. И не се противи. Изпипан и изстрадан филм, верен и осезаем като венозна инжекция, каквито героинята май прави предимно за наказание, но…      

Винаги има едно „но“, както го има и в самия филм. Въпреки добре обрисуваната трагика на главната героиня, тегне ни фокусирането към най-примитивните рожби на нашето време. Те са сякаш паднали от небето, дори ада, или израсли няколко поколения в гета, без никакво понятие за морал, бог или любов. Героинята тук е снизена неимоверно като интелект, възпитание, жизнен опит и възможности за развитие. Амнезия цари из голяма част от героите, не само сред дементиралите старци – те нямат никакво понятие за възвишеното, възпитание, култура на общуване. Те идват от семейства, сякаш плод на образователната система в преизподнята.

И това не е упрек точно към „Безбог”, който е изключително добър и изпълнява задачите си в избраното свое поле на действие. Това са по-скоро претенции към посоката. Иначе няма спор, отдавна имаме нужда да видим на екран преобладаващите силуети в нашето ежедневие – описани, обмислени, подразбрани и порицани.

Въпреки големия международен успех на „Безбог“, набрал вече колекция престижни награди, някои критици трудно преглъщат обрисуване на истини, направено повече сякаш със скалпел, отколкото с четка на живописец. Засега те все още предпочитат по-зализаните истини на съседни кинематографии. Трудно им е да приемат такава типично българска черта – суров до клиничност реализъм, в който отсъства всякакъв порив и за миг толерантност към героите. А другата част хвалебствени отзиви на професионалната критика показват, че филмът се тълкува не толкова като универсално свидетелство за жестоката циничност и безверие на днешния свят, а като щрих към портрета на социализма, травмирал и киното в Източна Европа. Сякаш разказаното не се отнася до всички и всекиго.

Сега всичко може да се припише само на съвременната корумпирана българска действителност, кой всъщност ще забележи, че режисьорката на филма Ралица Петрова последните десетилетия е работила предимно извън България и вероятно не е стояла със затворени очи.

Но и няма какво да се преструваме – филмът се отнася и до нас, освен до целия свят. Българското кино вече с няколко филма (“Безбог“, “Христо“, „Слава“ и др.) показва характер и визия с някакъв нервашки гневен и апокалиптичен патос, както и със страстна и вдъхновена честност.

То намери и своите герои, които не са особено по-добри от всички останали, но се противят на безжалостното и вулгарно време, без да чакат милост от никого. И заслужават поне филми от автори с подобен градус безкомпромисност.

"Безбог" е носител на голямата награда на София Филм Фест, както и на наградата за най-добър български филм.