Веднъж в централната поща на Барселона ме попитаха дали България е в Европа, за да знаят накъде да насочат пратката ми. Външно успях да потуша разяреното си родово честолюбие, но вътрешно ме загриза дилема: кой е по-отговорен за това чутовно невежество – местният образователен ценз, който явно не задължава дори служителите в логистичния бранш да научат поне европейските страни, или ние самите, които явно не изпъкваме с нищо, за да ни забележат? Признак на световната ни незначителност и бездарие ли е това, или на липса на далновидност и старание да се „брандираме“ ефектно, за да ни запомнят и позиционират на картата?

Не знам дали испанско-българската копродукция „Васил“ на валенсианката Аделинa Прат успява да разсее мъглата по тези въпроси, но е факт, че не се знае почти нищо за нас на другия край на Европа и това става пределно ясно от случващото се екрана. Вече писах за универсалните естетически и съдържателни качества на филма по случай последователните му премиери на няколко европейски фестивала, затова тук ще си позволя лукса да обърна внимание изключително на това, заради което гледаме „Васил“ не просто като зрители, а като българи, видени отстрани. Рядко се случва да ни обърнат специално внимание на международен екран, а начинът, по който ни позиционира този филм, май че няма аналог.

Освен с екзотичното си име героят на Иван Бърнев присъства в испанската среда на филма просто като „българинът“ – националната му принадлежност сякаш сама по себе си е куриоз. Липсват особени референции, свързани с произхода му, освен медийно тиражирани клишета: най-корумпираната страна в Европейския съюз с небрежно отношение към организираната престъпност и оръжейна индустрия, която залива войните в Близкия изток; родината на фетишизирания от феновете на „Барса“ Стоичков, която му отнема поста на почетен консул в Барселона. Но пък Лаура (Алехандра Хименес), една любопитна изследователка на култури и езици, попрочита нещо повече и открива, че той се казва като българския национален герой Левски, че пишем на кирилица, отбива се и в консулството ни във Валенсия дори, макар да не разбираме какво точно си говори със служителите там. Всичко това, защото саможивият ѝ баща Алфредо (Карра Елехалде) е прибрал въпросния Васил за неопределено време на дивана си по молба на приятелка, която играе бридж с него. И той се превръща в тема на разговор по време на обичайните им обеди в сряда, разклаща рутината им и е повод за тяхното сближаване, отвъд дълга на отношенията между баща и дъщеря. Лаура дори получава от Васил книга на български задочно, защото така и не се срещат, и я гледа с удивлението, с което европеец съзерцава йероглифи. Толкова „китайски“ ѝ изглежда българският текст. 

Отвъд разказа за изтънялото човешко общуване в комфортна и защитена среда, на мен лично ми е по-интересен портретът на този българин, който идва от нищото и потъва в нищото. В контекста на филмовия сюжет, разбира се, той можеше да е с всякакъв друг произход, но тъй като Прат е написала сценария по истински случай (прототипът на Васил се казва Георги и до ден днешен не се е появил повторно от небитието, явно все още неразбрал, че е станал герой на филм), си заслужава да обърнем внимание на описанието. Васил е низ от противоречия – спи на улицата, но успява да се внедри в буржоазен бридж клуб, макар и временно; загрижен е за дъщеря си и бъдещето ѝ, но я „възпитава“ от разстояние, изпращайки ѝ поетични писма за мечтания от него живот за двама им в едно неопределено бъдеще; интелигентен, образован и сръчен е, но е неспособен да организира битието си; разпилява капацитета си в екзистенциално лутане. Малките му красиви жестове към околните ги очароват, но не успяват да пробудят истински дълбок интерес към самия него, към личността зад ведрото присъствие на другояче скроен чуждоземен елемент. Вероятно защото и той не се разкрива съвсем или самият не знае кой е. Фрагментарният му образ е, на първо място, събирателен за много българи извън родината си с разпарчетосани животи (не непременно по трагични причини), които проявяват находчивост и изобретателност в опитите си да „се устроят“ където и да е, ако ще и в Атлантида – според една легенда Канарските острови, за които накрая заминава Васил, са остатъци от потъналия митичен континент. Но и изгражда интуитивна алегория за българите въобще. В нея прозира колебаещата ни се идентичност с бледи, едва забележими контури; изветрял продукт на отживелия соцнаратив около гордостта, брандираната тогава като „1300 години България“ на фона на рушащото ни се културно наследство. Неспособността ни да консолидираме знанията и талантите си в целенасочени усилия към колективно благоденствие (дали защото думата „колектив“ се оказа презряна през последните три десетилетия?). Единачеството и невписването ни в общност, поотделно и като народ, слабото познаване на самите себе си. И това колко очарователни можем да бъдем в тази си залутаност и непрактичност, а после да изчезнем безследно, тъй както сме се появили.

Без да е търсен ефект, Авелина Прат успява да улови състоянието на анонимност, в което пребиваваме в европейския контекст. И неволно затвърждава определението „невидимата България“, с което Каталонската филмотека озаглави цикъла съвременно българско кино преди няколко години. Определение, което все още е трудно опровергаемо.