Апокалиптична сатира за Г-7, под която стои името на Гай Мадин – може би краят наистина е близо (или светът просто полудява), щом дори канадският майстор на концептуалния пастиш е решил да направи (първия си) политически филм. Все пак става дума за режисьор, който години наред анализира личните си синефилски обсесии и психологически своеобразия през призмата на нямото кино и неговите авангардни течения и школи (като тези на руския монтаж, немския експресионизъм и френския импресионизъм). Както ясно проличава във филми като „Разкази от болницата в Гимли“ (1988) или „Клеймо на мозъка! Възпоменание в 12 глави“ (2006), Мадин е експерт в това да имитира и преработва кинематографичната граматика на 20-те и 30-те, за да създава оригинални творби, изпълнени със сюрреалистична образност, мрачни драматургични винетки и постмодерен камп (вдъхновен от фигури като Ед Ууд и Джон Уотърс).

От друга страна, някои от последните му проекти, реализирани като „Слухове“ в тандем с братята Евън и Гейлън Джонсън, сякаш разкриват желанието на режисьора да отиде отвъд естетиката на междувоенния период и да пробва нещо ново. Такива са например експерименталните продукции на триото, посветени на Хичкок – „Зелената мъгла“ (концептуален римейк на „Световъртеж“, направен с кадри от стари филми и телевизионни предавания) и „Морфология“ (деветминутен шорт, който буквално поставя зрителя в позицията на Джеймс Стюарт от „Задният прозорец“). Същевременно в подобни проекти няма и намек, че аполитичният Мадин и младите братя Джонсън (които очевидно са не по-малко фиксирани върху миналото на киното) ще загърбят все по-авангардните си занимания, за да заснемат абсурдистки хорър със „силна гражданска позиция“ (както бива рекламиран на Киномания).

Но ето че се случват чудеса – минути преди полунощ „жреците на чистото изкуство“ излизат от своите разпадащи се храмове, за да споделят с масите естетическите си откровения. И въпреки че благата им вест гласи „Всичко е изгубено!“, думите им отекват като виц – един от по-забавните, които киното е имало силите да разкаже в последно време. Това е амбициозна заявка, като се вземе предвид, че неотдавна излязоха високопрофилни социополитически сатири като „Франс“ (2021) или „Идиотският триъгълник“ (2022), които хладната обективност налага да определя като по-добре замислени, продуцирани и заснети от „Слухове“. Но въпреки че филмът на Мадин и братята придобива вид на камерно инди развлечение на фона на подобни далеч по-мащабни проекти, има нещо в непроницаемия нихилизъм на триото, което кара дори режисьори като Рубен Йостлунд и (още по-мрачния) Брюно Дюмон да изглеждат като наивни романтици, облекли в черен хумор желанието си да спасят малкото останало от целостта и достойнството на човека. „Слухове“ е толкова (само)ироничен, песимистичен и абсурден, че бъдещето на света и човечеството се превръща в бележка под линия на апокалипсиса, схванат като ултимативния гег. В този смисъл тук няма гражданска позиция, а само мизантропия и фойерверки, избухващи под формата на мастурбиращи блатни зомбита, взривяващи се като антични терористи пред угрижените погледи на световните ни лидери (всичко в „Мъртвите не умират“ на Джармуш бледнее пред подобен автентичен идиотизъм).

Представени като безмозъчен тръст от умилителни дебили, главите на Г-7 обитават сюрреалните филмови пространства на Мадин като обърканите буржоа от „Ангелът унищожител“ на Луис Бунюел – със смесица от тих ужас, привидно безразличие и парадоксален реверанс към порядките на един ред, който вече очевидно не съществува. В случая обаче „силните на деня“ не са затворени в имение (въпреки че е налице и такова), а в горист район в околността на китното немско село Данкероде, където (според филма) по време на желязната епоха местните племена измъчвали и убивали ритуално своите вождове, когато последните напразно ги увещавали, че ще има добра реколта, която така и не идвала. Когато въпросните поругани владетели възкръсват от мочурливата земя, не е трудно да се досетим, че изтласканото насилие в сърцето на западните общества се е завърнало от миналото, за да напомни на всички президенти, председатели и канцлери каква е съдбата на онези управляващи, които жонглират популистки с празни обещания.

Но въпреки че поуката на тази хумористична хорър басня изглежда пределно ясна, окарикатурените политици на Мадин не са способни да я схванат, защото са обсебени от собствените си дребни страсти и „бюрократични фетиши“. В техните представи всичко ще се оправи, ако успеят да напишат „предварително изявление“, засягащо настоящата „криза“, като не се уточнява дали тя е свързана със зомби апокалипсиса, или става дума за нещо по-банално като някоя война или екологична катастрофа. Тоест героите на Мадин са толкова скъсали с реалността на своята отговорност и предполагаема „лидерска“ роля в света, че дори когато реанимираните им колеги се самозадоволят радостно, всеки път, като ги видят (вместо да ги нападат), те отново някак не проумяват, че целият Космос сардонично се подиграва с тях, за да им покаже, че всичко, което мислят, вършат и говорят е (в най-добрия случай) порнографски лишено от смисъл.

И въпреки че има моменти на проблясъци (френският президент за миг чупи четвъртата стена и осъзнава, че всичко случващо се е някаква перверзна алегория), те не довеждат до нищо. Мадин и братята отказват да ни утешат, че хората на власт правят нещо повече от това безцелно да се носят в пространството, разменяйки си плакатни фрази, докато светът около тях все по-шизофренно се разпада. И макар и тази позиция да е не по-малко опростенческа от която и да е друга, тя поне е искрено забавна. Не защото филмът е направен особено убедително, а тъй като с лекота оголва едно от травматичните ядра на хумора – истината за това колко трагично безсилни сме пред без-умния произвол на властта.

Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Националния фонд „Култура”.