Този филм е капиталовложение в бъдещето. Като социална сатира в гротесков вид, той добавя своето в една ниша, преоткрита от филми като носителя на 4 оскара „Паразит“. Но в някои отношения стига и по-далеч и показва колко хляб има в социалното кино, от което толкова много режисьори все още странят.

„Идиотският триъгълник“ на Рубен Йостлунд, шведски сценарист и режисьор, разгръща визията си за един свят пред заслужено крушение. Освен на „Паразит“ прилича значително и на „Титаник“, но с обратен знак, защото не е филм за спасението, а за гибелта. Става въпрос за гибел и в морален план, с каквато Йостлунд се занимава и в предходните си филми и ни я показва с все по-нескрито удоволствие.

„Идиотският триъгълник“ също така прилича на социален експеримент, за какъвто зрителят едва ли е подготвен - колкото и да е слушал за възторжения прием на филма в Кан (13 минути овации) и за многобройните му награди. Началната сцена не е твърде обещаваща - кастинг за мъжки модели, подигравани от водещия и приемащи унижението за част от професията си. Един от тях, Карл, се бори недотам успешно за своето място под слънцето в тази безжалостна индустрия.

В първата част режисьорът ни запознава не само с Карл, но и с приятелката му Яя, доста по-успешна манекенка и пресметлива манипулаторка. Неловкият им спор кой да плати сметката в луксозен ресторант и желанието на Карл по непохватен начин да избяга от социалната роля на мъжа във връзката, полагат основите за случващото се по-нататък.

Йостлунд удължава максимално епизода с унижението на Карл и сякаш с наслада издевателства върху героя си. А зрителят започва да усеща какво ще се случва и с останалите персонажи в „Идиотският триъгълник“.

Когато в следващата част дузина богаташи се събират на скъпа яхта, всяка тяхна излагация е изиграна трогателно простосърдечно от актьорите. Карл обслужва Яя със снимки за социалните мрежи и така осмисля присъствието си на кораба заедно с нея, но отношенията между останалите посетители са далеч по-сбъркани. Сред тях са трогателна старческа двойка, която въдворява демокрация с продажба на ръчни гранати по света, както и модерен големец от IT сектора, който има повече пари, отколкото въображението му може да понесе. Ценностният сблъсък е най-ярко показан с противопоставянето между руски олигарх с престорено чувство за самоирония и бунтарски настроения капитан на кораба с марксистки идеи.

Капитанът, изигран от Уди Харелсън, с типичния му бодряшки негативизъм, не може да понася пошлия свят около себе си и лицемерието на височайшите туристи на борда на яхтата. А самите уморени от разкош богаташи, изчерпали се от идеи как да харчат парите си, някак сами копнеят за промяна, макар да не знаят точно каква.

Тогава съдбата им поднася нещо по-шоково от всичко, което биха могли да си представят. Ходът на историята се преобръща в знаков епизод, който превръща луксозната почивка в невъзможен за овладяване хаос. Режисьорът остава жлъчен и безмилостен, докато проследява затъването на своите герои, но основно достойнство на филма е, че дори най-отблъскващите сред тях запазват човешкия си облик. И дори да не иска да си го признае, зрителят най-вероятно поне донякъде ще им съчувства, докато им се надсмива. Комичното в разразилия се спектакъл на абсурда идва не силом, то се процежда от невнятните изражения на героите, изправени пред ситуация, в която отново ще шикалкавят, лъжат и прецакват другите.

Когато корабът е потънал и на самотен бряг оцелелите са принудени да заформят ново общество с нови правила, в лидер ще се превърне една доскорошна хигиенистка. Останалите не са готови и на най-елементарни действия за обща защита, а Карл, който яде тайно оскъдните запаси и не може да поддържа огъня дори една нощ, най-сетне ще осъществи желанието си да влезе в друга роля в любовната си връзка.

Краят на „Идиотският триъгълник“ идва точно навреме, за да остави на въображението на аудиторията съдбата на новосформираното общество. Преди това филмът носи все повече наслада с напредването на времето, персонажите добиват все повече плътност, а актьорите са безобразно точни в изобразяването им. В доста моменти самото им изражение казва всичко необходимо и олицетворява основното, което Йостлунд иска да внуши – че съвременният свят е опротивял дори на най-привилегированите си елити. Които обаче с всичките си ресурси на разположение не са способни да го превърнат в нещо по-добро. И затова могат само да го експлоатират за собствено удоволствие, докато са на върха, и да викат неволята, като се окажат на дъното.

Посланието не е никак деликатно, но и няма нужда да бъде. „Идиотският триъгълник“ е коравосърдечен и пълен с точни наблюдения портрет на едно общество, на една социална схема, която вече не задоволява никого. Какво би могъл да стори един чувствителен творец, когато се чувства част от тази система? Може би именно това - да провъзгласи хапливо общата смъртна присъда.

Филмът е така изпипан, че мнозина го провиждат като най-добрия за 2022 г. Майсторски е, макар че вероятно твърде жестоко зове за разплата без надежда за промяна – точно в година, в която някои от най-значимите филми са далеч по-човеколюбиви.

Но важното е, че Рубен Йостлунд постига целта си и заслужава цялото внимание, което получава, защото „Идиотският триъгълник“ успява истински да забавлява, но без да прави компромис с посланията си и по какъвто и да е начин да ги олекотява. А модерната комедия се нуждае именно от зъби и от морален компас.