Има една италианска поговорка, която гласи: “non si può bere e fischiare” (букв. “не можеш хем да пиеш, хем да си свирукаш”). “Перфектни непознати” (мързелив пренос на италианското заглавие “Perfetti sconosciuti” на български, който от непоносимост към калките ще сменя тук с “Напълно непознати”) започва именно с безгрижно свирукане и минава към постепенното онагледяване на по-горната невъзможност. Няма как хем да си свестен, хем да си леке. Хем да си културен, хем да си примитив. Хем да живееш с някого, хем да го играеш необвързан. Или има как, но само с редуване, хитруване и куп компромиси, които те правят може би не чак чудовище, но определен вид човек, с когото ти самият не би искал да си имаш работа. Филмът на Паоло Дженовезе започва като чудесна илюстрация на разните спънки по пътя на “хем така, хем иначе”, но по някое време твърде много се увлича в непредвидените обрати и пресолява действието с неправдоподобни случайности, а накрая, вместо да поднесе чакания взрив за катарзис, предлага два алтернативни финала, “реалният” от които си умива ръцете без развръзка.

Две двойки се приготвят за гости у трета – ще хапнат, ще пийнат, ще си поприказват и ще погледат заедно лунното затъмнение. Става дума за петима приятели от детинство и техните жени – едното семейство, вече разтурено, ще отсъства, ще отсъства (по болест) и новата партньорка на един от петорката. Седмината оставащи са в любимата за съвременната европейска драматургия възраст около 40-те (време за равносметка) и в любимия ѝ сегмент от платежоспособни градски типове (в крак с най-актуалното – от лимеца до новите джаджи). Те са постигнали повечето видове нормалност (от тази в облеклото до тази да са в двойка), обаче пък са склонни да я изгубят подозрително бързо и това ги прави първокласен материал за драма.

Повод за загубата на нормалност в “Напълно непознати” е игричката, която приятелите съвсем между другото започват по време на вечерята: нали си вярват и са свои, всеки, който получи съобщение или обаждане по телефона, ще казва и показва какво е. Телефоните изведнъж се оказват “черни кутии” със съдържание, което никак не е невинно, и естествено, следват изненади и сблъсъци. Предпоставката е толкова благоприятна, че с малко добра актьорска игра и красиви картинки, филмът може без проблем да кара по инерция поне до средата. Което се и случва: единственото, което остава в паметта седмица или две след “Напълно непознати”, е тъкмо пъклената роля на телефоните за отключване на пълния хаос.

Като казах “драматургия” по-горе, имах предвид точно театър. В мига, в който приятелите – ветеринарка, психоаналитичка, хирург... плюс безработен учител по физкултура за разнообразие – сядат да вечерят, камерната постановка става и остава до финала неизбежно театрална. Нещо повече. Тя веднага попада в широка, солидна група пиеси, писани по същия тертип: среща на две или повече градски двойки на възраст около 40, при която уж дребен конфликт предизвиква внезапно, пълно и трагикомично сриване на хубавката фасада. В тези истории нерядко също има някаква игра (подобни герои искат да са възрастни, но не могат... или не искат и не могат, което е някак по-честно, но свършва еднакво зле); те са универсални (всички имаме достатъчно опит или впечатления от базовите вълнения на такива персонажи, за да се отъждествим с тях) и сработват безотказно. Неслучайно много от въпросните пиеси се играят в нашите театри от десетилетия, включително в момента – “Вечеря за глупаци/тъпаци” на Франсис Вебер, “Името” на Матийо Делапорт и Александър дьо Лапателиер, “Богът на касапницата” на Ясмина Реза (както и “Арт”, и “Живот х 3” и почти всичко, което пише), “Едноокият цар” на Марк Креует. Забележително е, че всички споменати са средиземноморски и всички са превърнати в много занимателни филми от самите драматурзи – “Вечеря за глупаци”(1998), “Името” (2012), “Едноокият цар” (2016), – с изключение само на “Касапница” (2011), който е под режисурата на Роман Полански.

При такава многобройна и качествена компания и конкуренция, “Напълно непознати” по никакъв начин не може да се похвали с оригиналност – единственото, на което може да разчита, за да изпъкне, е бляскаво изпълнение, зашеметяващ диалог и безкомпромисен завършек. До тази висота обаче не успява да се издигне. Въпреки сериозния отбор сценаристи – петима! – диалогът често кривва към плоска вицовост: “...мъжете и жените сме различни – като PC  и Mac. Мъжете са PC – по-евтини са, хващат вируси и могат да правят максимум едно нещо...” А когато се случи да е наистина силен – като чудесния пълен с обич и болка разговор между домакина и дъщеря му, – ненужната сладникава музика го анулира. Самите образи са клиширани до чупливост: жените са красиви и както се казва в тези среди, “поддържани”, мъжете – повече поддържани, отколкото друго (по съвременните кинокритерии поне на тях не им е нужна хубост, за да си заслужат място на екрана). Единственият различен трябва да е пухкав, грозноват и гей – да не би да се объркаме, че не е различен... Бременността на едната от героините е доза телевизионна мелодрама в повече, а влюбената възрастна двойка на отсрещния балкон за контрапункт на нашите кръшкащи, повърхностни глезльовци – най-кичозното хрумване в целия филм.

Няма как хем вълкът да е сит, хем агнето да е цяло. Освен, разбира се, ако не са се вкарали, вълк и агне, в такива взаимоотношения и самозаблуди, че за известно време поне илюзията за ситост и цялост да се крепи на крака. Това обаче не променя крайния изход. Странно защо Дженовезе се е опитал да разкаже история за вълци и агнета, която да завърши с опазване и на вълците, и на агнетата: след като целият филм се разгръща като доказателство, че това е невъзможно, раздвоеният му край остава нелепо да виси... Любопитно е какво ще стане в този смисъл с тазгодишния испанския римейк, режисиран от ексцентрика Алекс де ла Иглесия (“Печална балада за тромпет”, “Моята звездна нощ”). Той не се бои от хаоса и трагедията – ако успее да ги вкара и в своята версия на “Напълно непознати”, историята може би ще се сдобие с онова, което липсва на италианския оригинал: дълбочина и съзнание за смъртта.

Миналата година “Напълно непознати” получи най-важното италианско отличие за кино – Давид на Донатело – за най-добър филм и най-добър сценарий. Успоредно с него бяха номинирани далеч по-оригинални произведения и “Приказка на приказките” (Матео Гароне) взе наградата в категориите най-добра режисура, операторско майсторство, сценография и костюми, а “Наричаха го Джиг Робот” (Габриеле Маинети) – за най-добър дебют, актриса и актьор в главна и второстепенна роля, продуцент, монтаж и какво ли още не. Ако ви се гледа наистина любопитно италианско кино реколта 2016-а, започнете от последните два филма. И Сорентиновата “Младост”, разбира се.