В три абзаца пратеничката на Filmsociety.bg на Сан Себастиан 2015 разказва за най-интересния от филмите, които е гледала през деня - 

Любовен триъгълник в цирка; свещеник, тръгнал да убива Антихриста; перипетиите на групичка бивши статисти от спагети уестърни – това е малка част от “типичните” сюжети на Алекс де ла Иглесия, у когото нищо не започва нормално, нищо не се развива предвидимо, но всичко завършва с всеобщо полудяване и зрелищна разруха (трагична или комична според случая). В неговите пищни, пресилени, шумни филми няма малко, бавно, тихо и по едно – повечето губят огромна част от заряда си, ако не се гледат на голям екран. Хуморът обикновено е черен, масовките са с майсторска хореография, а бдителното му око лови безпогрешно лични и социални слабости и липси (язвително или съчувствено, отново според случая). Ако Де ла Иглесия беше не режисьор, а рокпевец, щеше да е от онези, които трошат китарата си на всеки концерт под лудешко светлинно шоу – даже не една, а по няколко. Защо по телевизията в България от години се върти неговият единствен чист режисьорски провал “Пердита Дуранго”, а не например чудесните му “Тъжна балада за тромпет” или “Вещиците от Сугарамурди”, за мен е една мистерия.

И като казахме “телевизия”: “Моята звездна нощ”, новото на Де ла Иглесия, чиято премиера току-що се състоя в конкурсната програма на Сан Себастиан 2015, е по много от всичко, което този автор обича да прави, този път обаче разположено в телевизията. Какво по-чудесно freak show, какъв по-фалшив и лъскав декор за една невероятна история с поука и възмездие, която прилича на заимствана от марионетния театър и в която само един от многото герои в свирепа опозиция помежду си (двойка конферансиета, които са съпрузи и смъртни съперници; митичен певец, преследван от вманиачен фен и травмиран син; нечестен продуцент, когото две влюбени режисьорки на пулт мечтаят да натопят...) няма скрити намерения, задни мисли и пъклени планове? В едно телевизионно студио посред нощ и посред лято се записва новогодишната програма за посрещането на 2016-а – балерини в умопомрачителни костюми, клакьори с мускулна треска от безкрайно усмихване и пляскане по сигнал, идиотски реплики (“които трябва да повтаряме, защото 80% от зрителите ни са над 70”), много плейбек и изкуствен блясък, – а отвън 500 уволнени служители се млатят жестоко с полицията за борба с безредиците, така че никой не може да влезе или да излезе, докато конфликтът не се доизживее... Но първата и много властна асоциация е не с “Ангелът унижощител” на Бунюел, а с искрящия “Strictly Ballroom”  на Баз Лурман (иронично потапяне в света на професионалните танцьори на бални танци с тонове фотогеничен фалш, които преливат от всеки кадър), а втората и третата – с Остин Пауър-ите и “Зулендър”.

Детайл от “Моята звездна нощ”, който е недоловим за чуждите зрители, но огромен за испаноговорящите: заглавието повтаря това на прочута песен на легендарния Рафаел, а той самият играе вече споменатия митичен певец, около когото се случват голяма част от събитията във филма. Този артист, който е на сцена повече от половин век в Испания и Латинска Америка е абсолютен естраден кумир от ранга на Хулио Иглесиас (макар че човек или е “от” Хулио, или “от” Рафаел, както е или “от” “Битълс”, или “от” “Ролинг стоунс”). От онези, които в някакъв момент са пели на Евровизия, в които майките и бабите ви са били влюбени и от чиито песни, без да искаш, генетично някак си, знаеш наизуст поне няколко. Нещо като Емил Димитров и Лили Иванова в едно. Името му се пише с купешкото ph (Raphael вместо нормалното Rafael) и смешката започва оттам – персонажът му във филма се казва Alphonso. Който има възможност да гледа “Моята звездна нощ” в испаноговоряща страна, ще изживее и еуфорията от срещата на публиката с икона (все едно дали призната или подигравана – иконите са по-големи от това) и от разпознаването и припяването на фрази от началото до края.