ТАЛИН 2024: ХРОНИКИТЕ НА ЮЖНЯКА

От трите балтийски държави Литва е най-многочислената (с население около 2 милиона и половина) и най-южната (географски и като темперамент). Някъде през ХIV в. тя е най-голямата държава в Европа; през 1990 г. първа от бившите съветски републики обявява своята независимост; през 1994 г. индексът ѝ за човешко развитие е като българския, а 30 години по-късно – 30 позиции по-нагоре. В координатната система на тези най-общи дадености интересно се разполага една все по-видима по света национална кинематография. През 2024-та две литовски продукции – „Сестри“ на Лауринас Барейша и „Токсично“ на Сауле Блювайте – триумфираха в Локарно; миналата година блестящият „Бавно“ на Мария Кавтарадзе започна с приз за режисура от Сънданс и продължи с успешен тур по международите екрани; през 2020-а „Скокът“ на Гиедре Жицките спечели отличието за документалистика във Варшава. Пак през 2020-а Литва стана локация на четвъртия сезон на Stranger Things, а две години по-рано – на минисериала „Чернобил“... Нямаше изненада в това, че наградата в раздела за балтийско кино на 28-ите Черни нощи в Талин (8–24 ноември 2024 г.) взе „Хрониките на южняка“ на литовеца Игнас Мишкинис, при все че е създаден по-скоро за широка, отколкото за фестивална публика.

Разгърнатият в комичен ключ сюжет на „Хрониките“ е заимстван от едноименния автобиографичен роман на Римантас Кмита, който, освен че разказва мила история за порастване (момче среща две момичета, които двукратно преобръщат житейския му старт), прави смела филологическа операция – изграден е изцяло с диалекта на град Шауляй и хъшлашкия му жаргон от 90-те години на миналия век. Във филма този „археологически“ подвиг на писателя е донякъде пренесен дословно, а донякъде – творчески преведен на киноезик в реквизита, саундтрака и монтажа. Монтажистът Даниелюс Коканаускис е свършил елегантна работа по органичното включване на архивни кадри, операторът Нарвидас Науялис се е постарал да работи в тяхната логика и гама. Така, докато 95% от забавното и прочувственото във фо̀рмата на диалога и в немалкото разказвачески текст зад кадър са достъпни само за владеещите литовски, почти всичко в декора, костюмите и някои екстериори е смущаващо разпознаваемо за тези, които помним 90-те в България.

Анцузи, кожени якета, касетки, битаци, плакати с Жан-Клод Ван Дам, извинителни бележки, телефонни будки, чейнджове, прически „канадска ливада“, купешки пуловери, загащени в прани дънки, и пр. – най-видимата разлика между материалното изражение на онези години в Литва и в България сякаш са някои храни и една книга... (У нас родителите „случайно“ оставяха в обсега на тийнейджърите „Мъжът и жената интимно“, за да ги образоват по отношение на секса, без да се налага да отговарят на въпроси, а в Балтика четивото явно е било „В името на любовта“.) В обилния музикален съпровод на „Хрониките...“ международната част е идентична с мелодичния фон на ранния постсоц в България (от най-пошло диско, през Ения, Can’t Touch This и първите рейв партита, до вездесъщата Wind of Change), а от култовите местни групи от периода, уви, без познания по литовски се улавя само настроението.

Главният герой и повествовател, бъдещият поет Римантас Кмита, е изигран с апломб от бившия спортист и настоящ театрален актьор Джугас Гринис. Той е на 25, а персонажът му – на 18, и през това нарочно търсено от режисьора Мишкинис разминаване („по снимките от 90-те средношколците изглеждат далеч по-възрастни от днешните хлапета“) за българския зрител спонтанно възниква още един паралел със собственото му минало – в знаковите ни филми за гимназисти бунтари („Всичко е любов“, „Маргарит и Маргарита“, „Вчера“) в главните роли са все актьори над 25...

В току-що освободена и безкрайно хаотична Литва Римантас ходи в последния клас в училище без охота, защото истинската му страст е ръгбито, а и сега „най-учените се редят най-отзад на опашката за хляба“. В името на родния си град Шауляй дочува „Шаолин“, а във фантазията си се вижда като боец и комбинатор. С две думи: момчето е от същата суровина, от която се появиха нашите „борчѐта“: яко, невежо и непотърсено от разпадащото се общество. Късметът му е, че когато за първи път се опитва да прелъсти своя връстница, се оказва прелъстен от нейната любов към четенето. Второто момиче, което го впечатлява, му дава следващ важен импулс в живота – артистичния. В историята неизненадващо фигурират и най-добрият приятел, и родителите, и една по-внимателна учителка. И въпреки че всички образи извън самия Римантас са по-бледи и без самостоятелна линия на развитие, общата оркестрация на неща и обстоятелства превръща филма в приятно изживяване.

В „Хрониките на южняка“ (Шяулай е в Северна Литва, но Римантас е от панелните южни квартали на града) няма патос и острота, всичко е дружелюбно и често наивно. Преходът е видян не като резултат или предпоставка, а като леко разфокусирана, безметежна територия на младостта: децата са на мястото си навсякъде. Няма ги адската тъга на счупените животи, махмурлука от диктатурата, страха от неизвестността, дрогата, инфлацията, дивашкия капитализъм. Има симпатични лица, забавни неловкости, първи стъпки, първи опарвания и първото осъзнаване, че погледът на най-близките ти очертава формата, която ще обитаваш за в бъдеще.