КАРЪШКИ НАГРАДИ ИЛИ ШАНТАВО КИНО?


от
на г.

КАРЪШКИ НАГРАДИ ИЛИ ШАНТАВО КИНО?

„Берлинале“ е фестивалът, който може да наречем приобщаващ. За разлика от Кан и Венеция, където наградите се печелят от филми, за които почти никой никога не би казал, че са провал дори когато не са му по вкуса, в Берлин водещо място заемат леко смахнати, твърде експериментални и отчетливо провокативни заглавия от типа love it or leave it. При тях е невъзможно мнението да бъде по средата, а голяма част от тях никога не биха си намерили публика, ако не съществуваше фестивалният печат.

И докато Кан и Венеция се опитват да се променят през последните години в различна посока (при Кан – разширяване на географията, но без да се правят резки стилистични движения, а при Венеция – легитимиране на холивудските фаворити, видно от четирите поредни големи награди от 2017 до 2020 г.), Берлин само задълбава в онова, което никой не би погледнал на сериозно, ако най-мултикултурният и либерален град на планетата не го беше оценил. При това базисната разлика между носителите на „Златна мечка“ през последното десетилетие и всеки друг фестивал е още на ниво формат и по-конкретно – сблъсък между документално кино и фикция. Така беше и в „Цезар трябва да умре“ на братята Тавиани, където едни затворници наистина репетираха съвсем естествено участие в театрална постановка, но камерата ги превръщаше в актьори във филм. Така беше и с „Такси“, в който Джафар Панахи обикаляше и слушаше истинските изповеди на своите пътници, но отново на включена камера. Такъв е случаят и с „Огън в морето“ и опитите на Джанфранко Рози за фикционализиране на мигрантите, както и със социологическия експеримент „Не ме докосвай“. Изцяло в тази традиция се вписва и тазгодишният победител – „Каръшко чукане или шантаво порно“ на Раду Жуде, който впрочем беше избран от жури, съставено изцяло от режисьори на предходни носители на „Златната мечка“, а плакатът на „Не ме докосвай“ се вижда като неслучайна препратка в един от кадрите.

Заглавието на филма е очевидна провокация, но тя бързо се осмисля като стратегически ход в началната сцена на несимулиран аматьорски секс, изпълнен с обилно показани гениталии. Както може да се очаква, истинският фокус в този момент не е върху пикселизираните  фигури, а върху странната позиция на зрителите, които биха отвърнали поглед само защото това се представя за „европейско кино“, а навярно и заради липсата на визуален „форплей“ и интуитивното отвращение от естествеността на голите човешки тела. Още тук Жуде се заиграва с очакванията и поставя въпроса какви съставки са необходими, за да може да се говори за кино – въпрос, който често гравитира около границата между еротика и порнография. А отговорът е пряко свързан със съдбата на главната героиня Еми (Катя Пескариу) – гимназиална учителка и участник в аматьорското порнографско клипче, което скоро придобива публичност. По-конвенционалният наратив би ни запознал в следващия час и половина с обичайния морален казус в такива случаи – дали жертвата не е допринесла с безразсъдното си доверие, колко лицемерни могат да бъдат реакциите на обществото, дали не сме се превърнали във воайори и т.н., но това не би отговорило на въпроса защо изобщо възниква казус.

Тристепенната структура на филма се опитва да преодолее този проблем и да открие какви са хората отвъд моралния казус – процес, който би заел много повече от час и половина, ако се тръгне по традиционния път. Първата част е посветена на най-баналните аспекти от живота на Еми, съвпадащи с първия период на миналогодишната пандемия, втората – на своеобразен ироничен речник от най-различни теми, които би трябвало да обяснят цялата ситуация в румънското общество по енциклопедичен начин, а последната – на „народния съд“ на родителите, пред който Еми е изправена в училището. Трите се различават максимално една от друга – самият режисьор държи на структурното им различие, което е съпроводено и с тематично, а накрая има и допълнителна заигравка с киноформата чрез трите „алтернативни“ финала.

Деконструкцията на киното съответства на деконструкцията на живота на Еми. Най-опростенческото би било да концентрираме цялата си оценка за нея върху един-единствен епизод и неговото отекване, затова в средната половина на филма напълно губим връзка с героинята, за да може след това да се върнем обратно към нейния случай, натоварени с пълния контекст и така гневът на родителите изглежда далеч по-обясним. В това отношение Жуде показва максимална смелост, като задълбава изключително много в този контекст – първо, като показва смущението на хората, ходещи с маски по улиците, като призрачен фон на събитията или дори повече събитие от централното, а след това – като влага голямата си ерудиция, за да ни запознае с тънкостите и детайлите от близката румънска история, влиянието на комунизма, цитати от Бенямин и Цветан Тодоров и какво ли още не, при това без да подценява хумора.

Резултатът от тази смелост не просто не е, но и няма как да бъде адекватен на свръхпретенциозното му намерение, тъй като в битката за орнаментиране с нови теми субстанцията увисва. Сякаш филмът се хваща на собствената си игра, като в процеса по изразяване на модерния хаос самият той става хаотичен и не достига до кохерентно послание, въпреки че създава едва ли не собствена таксономия. Фрагментарността на отделните сцени носи по-скоро сардоничен, отколкото профетичен дух. Това е донякъде обяснимо предвид големия опит на Жуде в рекламния бизнес и режисирането на видеоклипове.

Макар филмът да се очертава като авангарден заради режисьорските похвати, той е и почти банално съвременен като послания. Няма нищо по-актуално от темата за невъзможния диалог, както и за опасността от бърз публичен линч, като коронавирусът поставя допълнителен исторически белег. В този смисъл филмът се нарежда не само до филмите на Тавиани и Рози, за които стана дума, но и до миналогодишния победител в Берлин – „Няма зло“ на Мохамад Русолоф, а също и на привидно различните в естетически план „Аферим!“ и „Шрифт с главни букви“ – други филми на Жуде, в които разходките из миналото имат ясна крайна цел в настоящето.

Въпреки всички контрасти с другите му филми Румъния остава голямата тема за Жуде. Но заедно с това той иска да отиде и по-далеч – във филмите му повече от всички други румънски режисьори си личи желанието за скъсването с етикета „румънска нова вълна“. Това е същият онзи етикет, който Кан успя да създаде противно на волята на самите тях. Така Мечката на „Каръшко чукане…“ може да се тълкува като намигване към Кан – време е за по-малко вълни и повече автори. Още една тенденция, която може да се проследи през последните девет години, в рамките на които призьори в Берлин бяха и Калин Петер Нетцер, и Адина Пинтилие.

ТЕМА НА ФОКУС: ГОЛЕМИТЕ НАГРАДИ