“Няма зло” третира болезнени и обезоръжаващо неразрешими морални дилеми, породени от непреодолимия конфликт, изразяващ същностното противоречие между екзистенциалното измерение на човека (правото му на избор) и обезличаващото насилие, с което всеки авторитарен режим потъпква каквато и да е било свобода (в случая иранският). Неслучайно международното жури връчи именно на този филм голямата награда на фестивала (“Златна мечка”). Темите, които Мохамад Расулоф засяга, са актуално общочовешки в контекста на глобалния политически климат, който все по-често предполага поставянето на трудни въпроси за стойността на личността и нейния индивидуален/индивидуализиращ я протест (и в крайна сметка – житейски проект), на фона на мащабни режими и системи, които тотално я обезличават, обезсилват и обезсмислят. Независимо дали става дума за борбата с управляващи посредством репресии корумпирани и цинични правителства, или за зачестяващите ежедневни битки за опазване на околната среда, способността да кажеш “не” на статуквото е първата (радикално лична) крачка към реалната промяна. “Няма зло” последователно се опитва да разкрие не само каква е горчивата цена на подобна съпротива, но и какви са последствията от това човек да делегира някому свободата си и да се превърне в анонимен инструмент на системата.
В рамките на четири тематично свързани разказа за смъртната присъда в Иран Расулоф разкрива по един трезв и очарователно неосъдителен начин, че и в двата гореописани случая (макар и единият да е за предпочитане от морална гледна точка) човек се превръща в жертва на антихуманните практики на нещо много по-силно, голямо и жестоко от него. Оттам идва и радикалното заглавие на филма, което в контекста на историите утвърждава, че поне в хората няма зло – и най-ужасяващите им действия са продиктувани от „неумолимата до невъзможност“ сложност на обстоятелствата и „макиавелистките“ капризи на системата, която е по своята същност невидима, абстрактна и (съответно) нечовешка.
Затова и целият проект е кръстен на първия от четирите разказа, който ни сблъсква с крайно прозаичното ежедневие на семейния 40-годишен Хешмат, преди да видим как с натискането на един бутон обесва група мъже. Той извършва въпросната брутална постъпка с такава непоколебимост и студена лекота, че веднага става ясно до каква степен длъжността му на палач се е превърнала в баналност, извършвана по инерция и по силата на професионалния му навик, което (почти) обезсмисля въпроса за неговата вина и отговорност. В този смисъл не можем да кажем, че Хешмат е “зъл”, той просто си върши съвестно и безропотно работата по същия начин, по който взима дъщеря си от училище или мери кръвното на майка си.
След като в началото Расулоф задава толкова минорно тона на филма, следва по-скоро оптимистичният разказ “Можеш да го направиш”, в който млад мъж (Пуя) отказва да екзекутира някакъв затворник по време на своята задължителна военна служба. Това е ситуация, в която очевидно немалко младежи попадат по време на двугодишната казарма в Иран – възлагано им е да влизат в ролята на “палачи за един ден”, като за награда получават 72 часа отпуск, ако мълчаливо си изпълнят задължението. Ако обаче някой не иска да си изцапа ръцете с кръвта на непознат (и потенциално невинен) човек, военната му служба бива автоматично удължена, а без сертификат, че си я завършил, не можеш нито да получиш добра работа, нито паспорт, с който да имаш възможност да избягаш от режима.
С оглед на целия този “авторитарен контекст” в “Можеш да го направиш” се разгръщат едни от най-важните и знакови диалози във филма. През нощта преди екзекуцията, докато Пуя оплаква съдбата си и крои планове как да се измъкне, мъжете, с които споделя една стая, започват да разсъждават върху етичните проблеми, свързани с екзекуцията. Те вероятно донякъде с право настояват, че младежът не бива да си мисли, че е по-добър от тях само защото отказва да отнеме живот – той просто иска да си измие ръцете, да се скатае и избяга в чужбина, вместо да остане и да се опита да промени системата, към която е толкова критичен (подобни въпроси за емиграцията като бягство от отговорност са разисквани и в наградения в програмата “Особен поглед” на фестивала в Кан през 2013 г. “Сбогом” на иранеца). Доколкото Расулоф изглежда симпатизира или поне добре разбира подобни аргументи, които снемат част от вината, защото така тя бива разпределена “по братски” между всички членове на общността, той все пак остава категоричен, че е по-добре да кажеш “не” на престъпната колаборация с режима, дори това да коства бъдещето ти. Логиката му е, че в крайна сметка подобно "разделяне на отговорността” възпрепятства възможността за обществена промяна, за която (донякъде иронично) говорят колегите на Пуя, защото ако по един или друг начин системата превърне всеки в убиец, никой не би могъл открито и морално оправдано да я критикува, без да бъде обвинен в лицемерие.
Следващите два разказа малко по-нюансирано доразвиват мотивите и проблемите, зададени в първата половина на филма. “Рожден ден” изглежда като директно продължение на “Няма зло”, като в този сегмент от проекта си Расулоф все пак поставя под въпрос докога човек може да бяга от жестоките последствия на постъпките си, дори ако чисто машинално и безпристрастно влиза в ролята на убиец от името на държавата. В “Целуни ме” пък иранецът критично “деконструира” наивно триумфалния финал на “Можеш да го направиш”, в който Пуя бяга от казармата (и по всяка вероятност - и от родината си) заедно със своята годеница. По този начин Расулоф майсторски имплантира спасителна доза двусмислие и противоречие в иначе праволинейно дидактичния си наратив, което спасява филма от това да се превърне в едноизмерна нравоучителна притча, по подобие на някои от първите му опити в киното (като дебюта му “Здрач”).
Тъй като през 2017 г. паспортът на режисьора бива конфискуван и му е забранено (като на Джафар Панахи) да режисира, дъщеря му, Баран Расулоф, която играе в “Целуни ме”, прие “Златната мечка” от негово име. Това е поредният фестивален триумф за иранското кино, което продължава да продуцира универсални, политически ангажирани “хуманистични хитове” въпреки безпощадната цензура и съвсем реалната опасност от жестоки репресии по отношение на набиращите все по-голям авторитет и популярност на Запад негови знакови представители.