По време на импровизираната теле-видео-пресконференция на последния фестивал в Кан някой пита Жан-Люк Годар какво мисли за „Изключителният (Моят Годар)“, а той не просто не отговори, а сякаш пропусна, че е имало такъв въпрос. Не се разбра дали е нарочно, но тъкмо тези моменти, в които не е напълно ясно какво се случва, са причината Годар да има все още какво да покаже, а филмът, посветен на него, да не носи нищо годарско въпреки амбициите си.

Въпросът, около който не бива да се върти разговорът за филма, е дали той уважава или не личността на главния си герой – очевидно е, че никой не е лишен от правото да иронизира когото и да било, камо ли ужасен характер като Годар, също както е очевидно, че иронията носи със себе си и определен вид уважение и признание, за които няма защо да не вярваме на Мишел Азанависиюс. Но ако тази ирония-към-уважение е цялата идея на филма, той спокойно можеше да е посветен на когото и да било, а в случая изглежда да е важно, че това е не просто филм за Годар, но и филм, който препраща към филмите на Годар. В това отношение обаче той е чиста измама.

По неясни причини сред редица хора, включително киномани, продължава да битува мнението, че филмографията му преди описаната във филма 1968-а съдържа някакви неповторими шедьоври, към които той неуспешно се доближава след това. В случая тази заблуда е отразена в „народа“, който крачи редом с него по протести и го пита защо е спрял да прави забавни филми, в които има действие. В другия спектър се намира финалът на филма, където движението „Дзига Вертов“ е представено като банда умопомрачени, но и провалени диктатори, напълно в тон с официалния дискурс, че Годар бил приключил в този момент с киното.

Макар че може да се предположи, че това виждане отразява определена степен на добронамереност на творчеството му преди и след 68-а, то не издържа на елементарното допускане какво би станало, ако същите тези до-1968-арски „върхове“ (а всъщност изключително неразбрани творби) бяха режисирани в един по-късен момент. Щеше да се получи „Изключителният (Моят Годар)“, защото дори един провален филм не е толкова провален, колкото опитът за подражание на шедьовър. Опит, лишен от контекст, който свежда една цяла вселена до двуизмерни жълто-червено-сини стени и нарочно накъсва сцените, защото си мисли, че отдава почит на човека, който е измислил накъсването на сцени, тъй като е искал да покаже повече за по-малко екранно време. Само че противно на всички конвенции и без никакви гаранции, че ще се получи каквото и да било, а не удобно разположен върху раменете на гиганти. Ето защо ползата от този филм-грешка, както беше определен по-рано от Годар, е, че чрез самото си съществуване показва как той щеше да се превърне в клише на самия себе си, ако беше решил да продължи по утъпкания път, след като самата Новата вълна се е превърнала в клише на самата себе си.

Изборът му да скъса с Вълната, при всички особености и проблеми, които съдържа, обаче е нарисуван като функция на проваления му личен живот, като безнадеждно дръпване от всякаква адекватност, включително заради претърпяното разочарование след събитията от май 68-а. Всичко това може да е фактологически вярно и пак изобщо не е вярно, защото е манипулативно обяснение за много по-сложни процеси. В крайна сметка самият Азанависиюс също най-вероятно би предпочел хората да говорят за работата му като нещо автономно от неговия характер или отношения с актьорите, особено когато и неговата съпруга играе във филмите му.

Въпреки че мисленето за самия Годар е неотделимо от филмите му, включително и в периода на „Дзига Вертов“, когато се отказва от идеята за авторство, то е изключително плоско да не се казва нито дума за самите филми и какво е тяхното значение отвъд човека, който ги е направил. В „Изключителният (Моят Годар)“ няма и намек, че може да простим на лошия човек заради революционните му виждания за киното или че може да гледаме на тези виждания отделно от объркания му политически ум.

Но дори в тази връзка има непоследователност – защото контекстът на епохата, филмите на Годар и личният му живот се сблъскват хаотично и без ясно завършено твърдение, навярно заради това, че филмът е основан на автобиография, а не на опит за изграждане на цялостна история. Така май 68-а е нещо смислено, но може би леко провалено, Годар вероятно има някакви качества, но като цяло е задник, а ако пък случайно филмът е трябвало да бъде за любовта между Ан Вяземски и Годар, още по-тъжно, защото сред цялата ревност, злоба, заплахи и скандали между двамата любов не се появява отникъде. В българския език има много подходящи глаголи за играта на Стейси Мартин, но най-правилният от тях ми се струва, че е „кикерчи“.

И накрая, едно упражнение – нека всеки затвори очи и се сети за пет думи, които би използвал, за да опише киното на Жан-Люк Годар. После да отвори очи и да каже колко от тях биха били приложими и за „Изключителният (Моят Годар)“.

Бедни ми Азанависиюс, защо не си остана при ОСС 117...