„X“ е завръщането на инди режисьора Тай Уест към хоръра след сравнителния неуспех на „В долината на насилието“ (2014) – опитът му да направи уестърн, пречупен през привичния му постмодерно игрив подход към жанровото кино и в частност към филмите на ужасите. Новата кинотворба на американеца отново е центрирана около неговия деконструктивистки, самоироничен рефлекс да се разчупват и преработват клишета и да се борави закачливо с очакванията на профилираната публика, запозната с историята на макабрения жанр. От тази гледна точка не е изненада и че филмът е поредният изпипан, най-вече комерсиално издържан, артхорър продукт, продуциран от „А24“. Сама по себе си продукцията се вписва удобно в канона от „ужаси с претенция“ на вече култовото студио, но това, което донякъде отличава „X“, е синефилското режисьорско око на Уест, който ерудитски представя синтезирана картина на културния ландшафт в света на киното на ръба между 70-те и 80-те години (основно в Америка).

Действието във филма се развива през 1979 г., „Сиянието“ на Кубрик (към което има сериозно намигване в сюжета) скоро ще ознаменува новото десетилетие, когато VHS ще се наложи окончателно над Betamax като стандарт за запис на видео, а системите за домашно кино ще доведат индиректно до масовото затваряне на кината тип „Грайндхаус“, в които досега са вървели нонстоп типичните за 70-те кървави хоръри и най-различни видове „експлойтешъни“ като „черните“ (blaxploitation) и порнографските (sexploitation). Вписвайки се в горепосочения социокултурен контекст, един крайно разнолик снимачен екип отива в Тексас да снима порнофилм в „чифлика“ на зловеща старческа двойка, която очевидно ще избие групичката кинаджии, въпреки че е трудно за зрителя да си представи как точно това ще стане, тъй като злодеите са гротесково изнемощели и се влачат съзерцателно мудно в пространството, за разлика например от антагониста в „Тексаско клане“ (1974) – другата хорър класика, упражнила най-голямо влияние върху „X“.

Същностен момент е, че всеки един от героите е по-интересен и развит като образ от типичния за хоръра фураж от безлични действащи лица, съществуващи само за да бъдат садистично и зрелищно трансформирани в трупове. Например Ар Джей, режисьорът в компанията, иска да направи авангарден порнофилм, вдъхновен от френската нова вълна, като се надява по този начин да докаже, че и сексът може да бъде извисен и превърнат в изкуство (това е популярен и полусериозен естетически идеал през 70-те, заради който се появават един куп артпорно „класици“ – от Валериан Боровчик до Хесус Франко, Джоузеф Сарно, Жан Ролан и др.). Антипод на този наивен синефил е, разбира се, разкрепостеният продуцент на „кинотворбата“ Уейн, който предусеща бума на домашните системи за кино и мечтае да се превърне в един от първите, забогатели от производството на порнокасети. Важно е да се отбележи, че проблематизирането на тази понастоящем остаряла медия е тема, разработена от Уест още през 2012 г., когато режисьорът участва в известната сред феновете на жанра хорър антология „V/H/S“ (излезлият през 2021-ва „Цензор“ също по-задълбочено се занимава с този въпрос). Ключов за епохата образ е и този на чернокожия порноактьор Джаксън (изигран от рапъра Kid Cudi), който концептуално надгражда клишираните и цинично фетишизирани персонажи от blaxploitation филмите на 70-те. Става ясно, че той е ветеран от войната във Виетнам - обстоятелство, очевидно изненадващо, но и разстройващо собственика на чифлика - също бивш войник, който обаче едва ли би могъл да разпознае заслугите на „брата си по оръжие“, тъй като расизмът по това време (особено в американския юг) все още е бил доста отявлен (факт, който едновременно обуславя и прави противоречива историята на поджанра на „черните“ Б-продукции от типа на „Черен динамит“).

Най-плътни обаче са двата сдвоени образа, които играе Миа Гот. Първият е на Максийн, трескаво шмъркаща кокаин еротична танцьорка, готова на всичко, за да стане известна, „защото всички добри хора на този свят“ са именно такива. В действителност, поне доколкото може да се вярва на сюжета, тя наистина изглежда сякаш би могла да постигне мечтите си, защото на няколко пъти се споменава, че е „специална“ и носи, така да се каже, онзи X фактор, нужен на човек да се издигне над масата. На финала въпросното несводимо до ординерното качество придобива и закачливо религиозна конотация, като по този начин Уест критикува с горчива ирония и седемдесетарската евангелистко-харизматична вълна (т.нар. Jesus movement), и почти сакралния, свръхчовешки статут на звездните образи като цяло. Вторият персонаж, в който се превъплъщава Гот, е този на Пърл – сексуално фрустрираната старица, живееща сама със съпруга си и с всичките си несбъднати мечти да бъде велика и известна. Тя също е била танцьорка и се обсебва от приликата си с Максийн, заради която зрителят е изкушен да си помисли, че по някакви неведоми и мистични пътища може би става дума за един и същ човек. Това двусмислие, постигнато чрез „слепването“ на двата образа в лицето на Гот, създава усещането, че от жанрова гледна точка кинотворбата се рее в едно неясно пространство между „слашърските“ кървища на „Тексаско клане“ и  странния „темпорален“ обрат в „Сиянието“, тоест именно между 70-те и 80-те. Структурата на това сюжетно фокусничество става още по-интересна, като се вземе предвид и хитро скроената, „хамлетова“ композиционна рамка, тип филм във филма, която позволява на Уест да разгледа едновременно и кинематографията на ужаса, и тази на секса (все пак не е случайно, че Ерос и Танатос христоматийно вървят ръка за ръка).

Оставяйки настрана обаче всички синефилски препратки и промислени концептуални ходове, които публиката не е длъжна непременно да следва, „X“ е просто зрелищен, лустросан слашър. За феновете на хоръра е със сигурност задължителен за гледане, но самодоволният ерудитски апломб на Уест има потенциала и да отблъсква въпреки изобилието от секс и кървища, които са вмъкнати да отвличат вниманието от твърде рефлексивната и вече малко отживяла (след филми като „Писък“ и „Хижа в гората“) постмодерна игра с клишетата на жанровото кино.