„Случайно и съвсем мъничко“ – така отговаря на въпроса „Какво е мястото на човечеството във Вселената?“ момичето с червените сандали, което минава, зачетено в книга на Карл Сейгън, под балкона на Павел Лозински. И влиза в документалния му филм, направен от втория етаж на блока, в който живее авторът, с камера, втренчена за близо две години върху малък отрязък от тротоара пред оградения му двор, с микрофон, който честичко влиза в кадър, и с много търпение за лов на гледки и думи (плюс деликатен пиано саундтрак, добавен накрая). Във филма, който започна фестивалния си поход с голямата награда в „Седмица на критиката“ в Локарно 2021, попадат съседите на Лозински, жена му, дъщерята, портиерката, недоволен рибар, хлапе на тротинетка, хлапе със сладолед, доскорошен затворник, певица, пощальон, свещеник, фокусник, патриотари (цяла тайфа, понеже те така си ходят). И много други – авторът казва, че са към 80 от около 2000 заснети. Един току-що излиза от колата си, в която е спал; друг се връща специално да поговори с автора, след като дни наред е префучавал покрай него. Редовни минувачи и случайни, неповтарящи този маршрут градски хора, поединично и на групички, отнесени, закачливи, любопитни, отзивчиви, срамежливи, нервирани, но всички интересни за няколкото мига или минути, които отделят на заговорилия ги... Всеки с нещичко за казване.

В „Кротък хаос“ (книгата на Сандро Веронези, не филма на Антонело Грималди, който в сравнение с нея беше изненадващо скучен) главният герой неочаквано овдовява и в покрусата си излиза от руслото на „нормалния“ живот. Седи по цели дни в колата си недалеч от училището на своята дъщеря и слуша „Рейдиохед“. Постепенно приятели и познати, дори далечни, научават за „отшелничеството“ му и започват да го навестяват. Сядат при него в колата и се отприщват в споделяне на всичко, което в обичайна ситуация биха премълчали. И този главен герой се оказва изповедник по неволя, много по-свързан с другите, отколкото преди да се откъсне нарочно от тях. Лозински, подвикващ от балкона „Какъв е смисълът на живота?“, е в сходна благодатно „ненормална“ позиция, за която много помага кинооборудването му (хората са изненадващо готови да се разкрият, когато са убедени, че ги заговаря професионалист, чиято предполагаема цел е поне една идея по-висока от простото убиване на времето или нездравото любопитство) и вероятно донякъде височината (всички спират отдолу, вдигнали лица към балкона като към катедра или амвон). „Хората имат нужда да бъдат забелязани, те искат поне за малко да престанат да бъдат невидими и да разкажат историята си на някого – каза в едно интервю авторът. – Докато търпеливо чаках на балкона, аз се превърнах в своего рода светски изповедник за тях...“

„Филм от балкона“ е занимателен и показва нетипичен ракурс към разнообразни физиономии, телесни форми, етапи от живота, облекла, дикции, самочувствия, видове партньорства. Една варшавска мозайка, топла и приветлива, допълваща с цвят и тук-таме радост трагичния хор на полските столичани в успоредно излезлия по кината „Други хора“, за който вече говорихме... Но какво е всъщност този филм? Авторът казва нееднократно, че го е направил като кастинг – в търсене на персонаж и сюжет за следващия си проект. Знаем освен това, че тук са събрани преобладаващо онези, които не подминават, така че извадката е със сигурност „непредставителна“. Но сигурни ли сме доколко спонтанни са кратичките диалози/излияния? Не е ли странна – дори след монтажна намеса – голямата концентрация на култивирани умове, дефилиращи отдолу, които изричат неща като: „социален поток на съзнанието“ или „името са ми го дали нашите, статуса ми го е приписало обществото, а кой съм аз – все още търся“?

Единственият филм на Лозински, който съм имала шанс да гледам досега, е озаглавен „Нямаш представа колко много те обичам“ и прави нещо рисковано с твърдата почва под краката на зрителя – докато рязко завива към фикцията (предизвестена лъжа за общо ползване, носеща някаква наслада), изпада в по-скоро лъжа (необявена фикция с различен ефект за всяка от страните). В него две жени се срещат при психотерапевт, който модерира наболялото им общуване. Докато слушаме как дъщерята се чувства неразбрана, а майката – жестоко самотна, докато гледаме как по бузите им се стичат сълзи и се възхищаваме на цивилизования им изказ, и ни става някак неловко как този по-възрастен мъж неусетно поема ролята на отсъстващия „глава“ на семейството, всичко върви приемливо. В самия край обаче се появява един малък надпис (внимание: спойлер!) и съобщава, че това не са действителни сеанси, нищо че терапевтът е истински, както и че двете жени не само играят (макар и черпейки от личния си опит), но не са майка и дъщеря. Какъв тогава е смисълът на упражнението? Кой ще ни върне времето и съчувствието, вложени в нещо, което сме смятали за друго?

Ходът с подмяната и финалното разкритие разтрогва едностранно негласния договор между зрител и документалист, съгласно който намесата на втория в представените събития ще е минимална и ще се състои в подбор на материала, в изявяване на тема и герои, в осветляване на собствените пристрастия и в едно общо оформление с цел част от насипната реалност да заприлича на история и да може да бъде възприета в рамките на някаква конвенция... Промените в договора не са проблем сами по себе си, ако се приемат овреме от двете страни (миналата година говорихме за чешкия „В плен на Мрежата“ например – инсцениран експеримент с определен сектор от действителността, чиито условия се обявяват предварително и се следват стриктно, за да се стигне до обосновани изводи). Но въвличането на когото и да било в отношения от какъвто и да било характер, при които единият знае какви са те, а другият е държан в неизвестност, най-често се нарича „измама“. (И не, не говоря за сладката неизвестност, която сами търсим в детективските повествования, а за неведението в какво всъщност участваме.) И ето на̀, че недоверието ми към откровеността на Лозински се прехвърля и на балкона му.

Ако „Филм от балкона“ е донякъде фикция, тоест ако част от „минувачите“ са актьори или познати на автора, явили се в определен ден и час да си кажат репликите в нарочно подбрани дрехи и със съответния връчен им от друг реквизит, ако част от отговорите им са нарочно многозначителни (например този на момичето, четящо Карл Сейгън), същото ли е, като да гледаме случайни граждани случайно да съставят пачуърк от съдби и идеи? Не. Знаем ли дали и този път не гледаме измислица, маскирана като документ? Не. Имаме ли основания да мислим, че поне част от подбалконната реалност на Лозински е разписана, отрепетирана и отрежисирана? А нямаме ли? В един момент камерата се отклонява силно вляво от обичайната си вгледаност напред, за да проследи отдалечаването на млада жена – тя отива до друга, която я чака с детска количка, целува я любовно и се отдалечават. Една и съща ли стойност за разказа има този детайл в художествен филм и в документално наблюдение? Едва ли.

При всички положения филмът на Павел Лозински е добра разтуха и не ангажира със силни чувства като „Нямаш представа колко много те обичам“, така че не предизвиква и силни съпротиви. И ако беше наполовина на сегашната си дължина от 100 минути, ако въпросите, отправени към тротоара, бяха по-изобретателни, или ако имаше повече персонажи, чиито периодични появи да прокарват трогателни сюжетни нишки (като тези на бившия затворник, портиерката и сопнатата съседка), щеше да е дори препоръчителен.