В мрака (още по-тъмен от това, че филмът е черно-бял) силна светлина облива маса, върху която е разпръснато съдържанието на току-що изхвърлена торба с боклук. Четирима мъже са се събрали наоколо и обсъждат навиците и характера на произвелия отпадъците: трима са спецове от различни области, четвъртият е Вит Клусак, 21-годишен студент по документално кино в Прага и син на човека с боклука. В средата на „Оцет“ сме – късометражка, в която Клусак прави портрет на отсъстващия и от живота му, и от филма баща композитор. И показва, че не го е страх да си оцапа ръцете, докато анализира реалността, а отговорите е готов да търси, вместо да очаква (в случая се допитва и до графолог, музиковед, търговец на коли; включва елемент на психодрама, като наема двойник на баща си, и т.н.).

Двайсет години по-късно Вит Клусак продължава да снима безцеремонно документално кино с разпознаваем почерк – за драматичните промени в едно моравско селце, до които води построяването на автомобилен завод; за живота и терзанията на млад чешки неонацист... Последният му пълнометражен филм, „В плен на Мрежата“, неизбежно напомня на първия, „Чешка мечта“, в който чрез рекламна провокация съавторите Клусак и Филип Ремунда подкарват към фиктивен супермаркет огромна тълпа настървени консуматори. Докато обаче „Чешка мечта“ можеше, както повечето игри с доверието, да бъде обвинен в поне няколко етични и естетически прегрешения, „В плен на Мрежата“ е капан за факти, заложен по пределно чист начин.

Както и в „Чешка мечта“ правилата на експеримента са заявени в прав текст от началото, а режисьорите-сценаристи (тук Клусак си партнира с Барбора Халупова и цял екип от психолози, прависти и полицаи) са в кадър и движат събитията: ще изберем три млади актриси, които да играят 12-годишни момичета; ще построим декор с три детски стаи, убедителни като фон; ще направим на трите измислени деца профили в няколко социални мрежи и ще чакаме да видим кой ще ги заговори. Още при кастинга на актрисите, предупреждавани, че най-вероятно ще получават и обаждания със сексуален характер, се разбира, че повечето вече са имали от бегли до крайно травмиращи срещи с онлайн насилници. Това е първата тревожна нота от алармата, която ще пищи в главите ни до края на филма.

Избраните актриси са три – облечени в дрешки с бонбонени цветове, те наистина приличат на ученичета в новоприготвените си стаи. Условието е да откликват свенливо, да не флиртуват и да повтарят многократно, че са на 12. Първите покани за приятелство се появяват минути след активирането на профилите им – като лавина. За десетте снимачни дни с момичетата опитват да се свържат общо 2458 мъже от цял свят. Екипът избира няколко от Чехия, между 20- и 60-годишни, с които актрисите да завържат разговор. Повечето от контактите бързо отвеждат до (или направо започват с) пенис в кадър – без оглед на разменените думи или степента на неудобство на момичето насреща. Авторите крият вулгарното съдържание чрез пикселизиране, но пенисите са едно от най-безсмислените за пикселизиране неща – тази форма няма с какво да се обърка, както няма с какво да се объркат тези намерения, думи и действия.

„В плен на Мрежата“ (един от дузината филми в документалния раздел на 25-ото издание на София Филм Фест) слага примамка и хваща каквото очакваме, но в чудовищни количества. Пътем научаваме няколко неочевидни в обичайния ни живот детайли. Първо: сексуалното преследване на деца в интернет не е нишово отклонение, което се случва понякога на само определен вид хора, а масова гавра, която върви постоянно благодарение на куп улесняващи обстоятелства (като се почне с политиките на сайтовете и се свърши с тези на правителствата). Второ: съображението „Така става само с децата на безхаберните родители!“ (изречено впрочем от един от дигиталните изнасилвачи, когато Клусак и компания се изправят пред него лично, за да го питат какви ги върши) е от порядъка на „Да не си ходила сама в тъмното!“ – невярно, зловредно и безотговорно. Трето: смазващото мнозинство от виртуалните ловци на малолетни, обяснява психоложката от екипа, не са педофили и нямат желание да изживяват някаква зле калибрирана романтична фантазия, която да върне и тях в детството, а „просто“ мъже, които търсят сексуална възбуда в агресията над по-слабия.

Има публицистика в този филм, има кауза и практична насоченост, има очакване към съпричастието на зрителите и поведението им извън салона – това са все недолюбвани, глождещи неща, на които в киното много пъти се гледа накриво. А и темата за насилието над децата е толкова неприятна, че често като агресор се посреща не причинителят на злото, а онзи, който го назовава. Много по-склонни сме да „убием вестоносеца“, отколкото да приемем, че точно на нас говори, да го изслушаме докрая и да се озовем в ужасното положение да знаем. „В плен на Мрежата“ обаче е не само стройно проведен социален експеримент, завършил с намеса на полицията в полза на децата; не е само сбор от данни, описващи една огромна язва в тъканта на съвременното общество; не е само силна светлина над масата с боклука. Тук има лица, характери, любопитни индивидуалности, обмен на топлота. И красота по нетипични начини и в ненадейни места – в неежедневното хрумване, в ефикасността на сътрудничеството, в изблика на негодувание.

В чешката преса прочетох, че с помощта на експерти от няколко държавни институции авторите на филма правят наполовина по-къса версия за подрастващи зрители, която министерството на образованието ще включи в специален сайт и в тур по училищата със съответните обсъждания. Бидейки от държава, която е на последно място в Европа по много грамотности, включително сексуалната; държава, в която забременяват най-много ученички и в която опитът за национална стратегия за правата на децата води до почти мистична масова истерия, мога само да седя отстрани и да завиждам. И горещо да препоръчам гледането на „В плен на Мрежата“ – пример за кадърна документалистика и кадърна човечност.