„Град, отровен от смог и презрение, скъпи коли и евтини връзки, високи цели и най-низки подбуди...“ – така започва текстът на задната корица на романа „Други хора“ (2018) от Дорота Масловска, засега известна у нас само с пиесите си („Всичко ни е наред“ и „Двама бедни румънци, говорещи полски“ гледахме в две незабравими софийски постановки). Книгата, продължава анонсът, е „жанров хибрид“ за Варшава, в който всички герои изглеждат второстепенни, а основното действащо лице е езикът. Едноименният филм от 2021 г. на Александра Терпинска – първи пълнометражен игрален в биографията ѝ – започва с предупреждение, че съдържанието му може да събуди травми (тук следва дълъг списък, включващ различни видове тормоз на хората над други хора) и продължава като „хип-хопера“.

Точно така, филмът „Други хора“ е една кратка зимна картина от големия град със страхотен бийт, чието съдържание вездесъщият разказвач рапира от началото до финала. Да, в определени сцени има къси експлозивни диалози; да, в други думата взема някой от героите; да, често ако не всичко, то голяма част от посоката и смисъла на действието са поверени не на думите, а на неспокойната камера (която от спътник периодично се превръща в преследвач). Но като цяло това е принципът: един хип-хоп Исус с трънен венец над шапката с козирка се спуска през съня на младия Камил във варшавската му стая, за да попее с него и за него, и за всички нас.

Камил (в ролята магнетичният Яцек Белер) е прехвърлил трийсетте, но го раздава тийнейджър – живее при майка си, дърли се с по-малката си сестра, продава трева за джобни, работи от дъжд на вятър, мечтае си за нови маратонки, навива се, че ще запише рап албум, хваща се с хубава продавачка от мола, на която няма намерение да е верен. И вечно нещо не му достига, за да стигне някъде, за да бъде някой. Филмът внимателно гради образа му от меки и остри елементи: макар да е често груб, този мъж не е преднамерено разрушителен. Безотговорността му изглежда плод на автентична незрялост, не на безсърдечие или мързел. Покрай него повествованието също не си намира мястото – отскача в миналото, пропада в сънищата, материализира страховете му в мигновени халюцинации. За неполяците, некатолиците и невярващите религиозната нишка през сюжета може да се окаже ялова, обаче една класическа сцена от християнската иконография се врязва в сърцето при всички положения: когато юношата Камил заварва на площадката в панеления блок заспалата си майка – пияна и с размъкнати „снощни“ дрехи – и я вдига на коленете си в съвършена преобърната пиета...

Варшава на Масловска и Терпинска прилича на нечие неспокойно подсъзнание, в което говорят мнозина, но сякаш с един глас. На този фон крехкото подобие на любовна искра между Камил и богаташката Ивона (кичозна и трагична Соня Бохосевич) припламва накриво, за да угасне почти веднага. „Което ипотеката е съчетала, човек да не разлъчва...“, кънти в мислите на отвратената от брака си Ивона. „Нищо няма да излезе от този твой албум!“, повтаря майката на Камил. „Прощавай, мойто момче, падна ми яйчникът, би ли ми го подал?“, обажда се една от голите танцьорки, които Камил си фантазира, докато се опитва да прави секс с Ивона. Варшава на Камил и Ивона изглежда пълна с хора, на които, за да живеят, им е нужна анестезия. И с необичани деца. Хаштаг „щастие“, изрича някой, а щастието видимо отсъства.

В „Други хора“ има вътрешни монолози и хор от бездомници, космически кораб от „Лего“ и жена, която вади сърцето от гърдите си. Всичко е вътре – от огромните соцквартали до прилива на най-личния срам. Реплики се смесват с коментар за изричащите репликите, разказвачът не оставя зрителя да се вживее в персонажите, държи го леко отвън. Камил преживява поредното разочарование и за пореден път разочарова. Уж нищо не е станало, а в края всичко е различно... „Други хора“ е изключително амбициозен филм и нищо в изпълнението му не обезсмисля или препъва тази амбиция. Той е сложен, майсторски изпълнен киноразказ от твърде редкия напоследък вид, в който авторите рискуват да се отлепят от „прякото предаване“ и да тълкуват, ремиксират и монтират реалността по свой вкус и разбиране. Авторски филм в най-хубавия смисъл на думата – стъписващ, ангажиращ, направен с умение, проницателност и характер. (И от всички филми, за които сме писали през годините, сравним може би единствено с „Лондон роуд“ – социален, музикален, талантлив, необичаен.)