Последната фантазия на Питър Стрикланд (“Каталин Варга”, “Звукозаписно студио Берберян”) е закъсняла с най-малко 50 години, ако намерението ѝ е било да бъде нова, и със 100, ако действително е искала да плаши. Но тя, изглежда, е търсила друго, докато си е навличала тесните жанрови дрехи, та се е получила чудесна за гледане в компания – свежо безгрижна, нахално невероятна и открито саркастична на фона на останалите филми в конкурсната програма (влюбени в сериозността и в непосредствената – а всъщност доста посредствена – реалност).
“От плат и кръв” е стегната пародия на филм на ужасите от 60-те (действието уж се развива в началото на 90-те, но декорът и стилът са от доста преди това), с нарочна необузданост в цветовете, музиката и хореографиите, и използва всички нужни клишета, за да даде плът на нещо като градска легенда: неживото, което се оказва надарено със собствен, злонамерен живот; коварни заговори, скрити под повърхността на банални ситуации; сексът като прав път към ада и пр. Иначе казано: ако във филмите на Никълъс Роуг имаше смях, а в тези на Дарио Ардженто – смисъл, “От плат и кръв” можеше да е тяхната пресечна точка.
Надявам се, ако филмът въобще се добере до България, някой да види този превод на заглавието In Fabric (букв. “в плата”, “в тъканта”) и да го вземе – заповядайте! – понеже тъкмо за това става въпрос, за плат и за кръв. Платът е на роклята, с която една жена се сдобива на разпродажба в мола, а кръвта е цветът, но и целта на дрехата: облечеш ли я, обречен си. Румънката Фатма Мохамед (която играе във всички филми на Стрикланд) изпълнява блестящо ролята на госпожица Лукмор, красноречивата продавачка с пищен кринолин и смущаващ екзотичен акцент, която убеждава една от жертвите на роклята да си я купи. Продавачката зашеметява с потоци от смешно сложни думи – като парадна публикация на пишман семиотик, – докато самата рокля ласкателно пасва на всички извивки и височини. Двете неща надали са поставени заедно по случайност...
Филмът е разделен на две и във всяка от частите си е всъщност разказ за нормалното живеене в средното английско семейство – имаме достатъчно време да се привържем към героите, та колкото и да е вицово положението, все пак да се боим за тях. Особено симпатични са банковата служителка Шейла (прекрасна Мариан Жан-Баптист) – специален човек, който остава натрапчиво незабелязан от всички наоколо – и техникът Редж (Лео Бил), който поправя перални и изглежда по-скучен от опашка пред гише, докато не заговори по специалността си и не се превърне в сладкодумен омайник, хвърлящ хората в транс, без изобщо да се усети.
Освен търговския център като филиал на ада – какъвто е! – филмът громи и други мирни форми на буржоазно вземане-даване: фалшивата приповдигнатост на обявите на самотници; фалшивата загриженост на отделите по “Човешки ресурси”; фалшивата важност на сложното говорене... У Стрикланд всичко носи скрита опасност, а “От плат и кръв” напомня по забавен начин, че дрехата не прави човека (тъкмо обратното), а всичко евтино излиза скъпо. И пътем връща в употреба гардероба като източник на мистичен ужас и включва пералнята в списъка на домашните потреби, способни да полудяват.
Без съмнение най-неуместният в конкурса, но и най-оригиналният в него, “От плат и кръв” заслужава да се види. Стрикланд неведнъж е казвал, че към киното го е тласнал – на 16 години – Дейвид Линч със своя “Гумена глава”. Същото каза и Путипон Арунпен, автор на “Морски дявол” (най-доброто в тазгодишните венециански “Хоризонти”): “Нищо не разбирам от този филм, дори не знам за какво е точно, но такова е киното, което искам да правя.” Слава богу, и двамата са отишли далеч отвъд “Гумена глава”, но човек остава с впечатлението, че повече хора по света трябва да гледат именно това бълнуване на Линч в ранна възраст, щом резултатите са толкова разнообразни и интересни.