ВЕЧЕРЯ В АМЕРИКА


от
на г.

ВЕЧЕРЯ В АМЕРИКА

Той е чаровен, пъстър, обнадеждаващ и внимателен в детайлите. Заснет е експресивно и има увлекателен саундтрак. Актьорите са „характерни“ и освен че влизат в ролите си с апломб (който понякога води до лека карикатурност), са прекрасно стиковани (за което вероятно помага фактът, че са живели заедно две седмици преди снимките с цел сплотяване). Персонажите им са мили чудаци, които се движат в пределно познат, но приятен за гледане общ танц – като фигурките, които изскачат на определен час от някой стар часовник. „Вечеря в Америка“ на Адам Реймайер някак прилича на физкултурника на Брад Пит от „Изгори след прочитане“ на братята Коен: лъчезарен, наивен по явната воля на своите създатели, американец до мозъка на костите си. А приповдигнатият му тон и нарочната, почти комиксова пресиленост напомнят на шарения гръндж апокалипсис от Black Hole Sun на „Саундгардън“.

„Вечеря в Америка“ е за срещата на момиче и момче, които – къде по своята, къде по чуждата воля – не намират място в средата си. Формалната му рамка са четири фамилни вечѐри, по време на които лъсват проблемите в светогледа на дребната буржоазия и грешките в общуването между поколенията – типичността им е осмяна по типичен начин („Как се издържа в това загубеняшко семейство без някакъв порок?“, чуди се по едно време момчето). Събитията се разгръщат в неуточнен период отпреди мобилните телефони. Фонът е Детройт – град, който рядко виждаме като сцена на кинодействие, но помним от два силни филма за неспокойни млади хора като „Непорочните самоубийства“ и „То иде“.

Саймън (Кайл Галнър) е музикант, който пее със скиорска маска върху лицето, за да запази анонимност, и финансира групата си с възнагражденията си от участия в клинични изпитвания на нови лекарства. Пати (Емили Скегс) е невзрачно момиче с богат вътрешен живот, което вечно остава неразбрано, защото има различна логика и свое си темпо. Двамата попадат един на друг, докато Саймън бяга от полицията, която го гони за хулиганство, и отначало не се разпознават: Саймън взема Пати за несъобразителна и отнесена (но това е по-приемливо за пънкарската му душа, отколкото всичко останало наоколо), а Пати никак не може да направи връзката между любимия си маскиран певец и безцеремонния нервак насреща си (който все пак е по-интересен за пънкарската ѝ душа, отколкото всичко останало наоколо). От дума на дума обаче и препятствие след препятствие двамата се разкриват и грейват в пълния си блясък: те са поети, те са бунтари, те ще променят света.

Реймайер определя филма си като „анархокомедия“ и е скло̀нен да го постави в категорията на „Добре дошли в кукления дом“ на друг герой от „Сънданс“, Тод Солондз. Актрисата Емили Скегс описва пропития с мека социална критика и детинско въодушевление сюжет като „любовна история за двама отхвърлени, които намират себе си и другия през музиката“. Към тези две дефиниции бих добавила и mainstream indie, нищо че звучи оксиморонно. Ако мейнстриймът тече в широкото русло на повтаряното до безкрай, то независимото кино целенасочено избира алтернативни. Но „Вечеря в Америка“ се насочва към най-често избираните алтернативи и именно така става обичайното необичайно. Което може и да се отразява на оригиналността му, но далеч не пречи на „полезния“ му ефект.

Този филм е добре опакована и приятна за получаване доза добронамереност. От него, макар и да са маркирани на места, отсъстват опустошителният гняв и острата болка. Несправедливостта е поправима. „Лошите“, както може да се очаква още от първата им поява, биват наказани поучително, но без злост. Множеството на възрастните – дисциплиниращи скучни „други“ – се пропуква тук и там от примери за неувяхнала младост. Приятелство и бодрост превземат екрана... Има нещо много уютно в гледането на подобно „съндансче“: да си наясно с почти всяка следваща стъпка, да си на завет от кишавата бъркотия на безпощадната реалност и безкритичния реализъм, да виждаш предначертания край и да си сигурен, че този автор няма да избие и осакати персонажите си, само и само за да стои „сериозно“.