Американският режисьор Дейвид Робърт Мичъл е на 41 и има два пълнометражни филма в биографията си. И двата са снимани в Детройт през лятото, и в двата главните герои са тийнейджъри, чиито родители осезаемо отсъстват, и в двата важен момент от повествованието се развива край басейн, диалозите са смислени, няма мобилни телефони, пронизителни звуци и резки движения, цветовете са приглушени, музиката – дозирана с вкус, а декорът – силно стилизиран и по северняшки абстрактен като у Аки Каурисмаки. И двата са парадоксални за жанра си, премиерите и на двата са в Кан (през 2010 и през 2014-а), само че докато първият, The Myth of The American Sleepover (“Митът за американския купон с преспиване”), мина почти незабелязан, вторият, It Follows (“То иде”), в момента е един от най-добре печелещите независими филми по кината в Щатите.
Каква е голямата разлика между двата? Отровното жило на втория. “Преспиването” е филм за порастването, в който една от големите грижи на героите е да преодолеят своя свян пред света и да встъпят в него. Входната врата е целувка, докосване, разговор. “То иде” е филм на ужасите, в който грижа номер едно е оцеляването. И точно както “Преспиването” не е “Хлапета” с неговите дрогирани, псуващи, помятащи и безжизнени отвътре тийнейджъри, а филм за едни симпатични, нормални деца, които минават на следващ етап, “То иде” не е добрият стар кичозен “Кошмар на Елм Стрийт” с неговите пищящи, кървящи и плоски герои, а овладяно произведение на изкуството (в едно интервю Мичъл казва, че “Париж, щата Тексас” на Вендерс е филма, който е гледал многократно, за да се настрои за “То иде”), в което можеш да се привържеш към персонажите и да се замислиш над човешката орис. Ни повече, ни по-малко: човешката орис.
Има една прекрасна народна песен, “Пуста младост”, която Иглика Трифонова използва като умен ход в “Писмо до Америка” , първия гледаем български филм след края на диктатурата. В нея се пее следното смразяващо нещо: “Старостта дебне, мила мамо, като сянка...” Ето за това е “То иде”. За дебнещата сянка на старостта, с попадането в която приключението започва да приключва.
Мичъл взема базисната схема на човешкия живот (забързано към порастването детство и ужасена от бързото наближаване на края зрялост) и така я “коригира”, че тя да стане чудовищна: дава плът и воля на дебнещата сянка и я праща да търси. Тя има много лица, търсените от нея – също, спасението не е сигурно, но съществува възможност за утеха и почивка: приятелството, обичта. И друго от съдържанието на този странен и страшен филм без грубост и глупост просто не е редно да се разкрива предварително.
“Прилъгват те да си оставиш детството с всякакви обещания за приключение, а като се усетиш какво си изгубил, е вече късно”, казва един от героите в “Преспиването”. Дейвид Робърт Мичъл се е усетил и го боли, и му личи, и в ръцете на такъв внимателен, любовно вгледан в подробностите, лицата и настроенията автор тази тъга по изгубената безметежност се превръща в смислен разказ. А още отпреди Шехерезада се знае, че всеки смислен разказ отлага приближаването на сянката.
