„Това жена да се съгласи на среща с мъж, е буквално откачено. Безразсъдно. Как изобщо жените все още излизат с мъже? Като се вземе предвид, че няма по-голяма заплаха за жените от мъжете – навсякъде по света и открай време ние сме причина номер едно за техните травми и осакатявания. Ние сме най-лошото, което им се случва. И това е истина!“ Думи на стендъп комика Луис Си Кей, които може да звучат пресилено, но имат сериозно основание. (Да не говорим, че самият той се е случил лошо на куп жени от своето обкръжение, които през годините е хващал насаме, за да се самозадоволява в присъствието им.) Трилърът с елементи на хорър и хумор „Прясно“ започва с първи срещи и с някои честни констатации за традиционната динамика между жени и мъже, но стига доста по-далече, отколкото може да се очаква.

Ако си жена, най-късно до шестата минута осъзнаваш, че филмът е писан и/или режисиран от жена – защото знае и показва какво е да си от тази страна на нещата. Гледаш как симпатичната Ноа вечеря с потенциален партньор от приложение за срещи и заедно с нея понасяш болезнено познат набор от глупости и безочия, облечени в учтивост с тънкостта на целофан; чуваш и друг път чувана обида, която следва отказа ѝ от нова среща; нямаш грам съмнение как ще стисне ключовете си като оръжие, докато ускорява крачка през тъмния паркинг. „Прясно“ е първи пълнометражен игрален филм на режисьорката Мими Кейв и втори на сценаристката Лорин Кан и върви в стрийминг платформата Hulu след премиера на виртуално проведения „Сънданс“. Кан казва, че една от основните им цели е била крайният резултат да е така формулиран, че да достави удоволствие както на почитателите на ужасите, така и на останалите. А Кейв уточнява, че – без претенция да изразява опита на всички жени – част от абсурдната природа на историята се дължи донякъде на необходимостта за определени неща „да крещиш, за да те чуят какво казваш“.

Първите титри и заглавието се появяват едва на 33-тата минута, до която филмът тече като романтична комедия. Ноа (Дейзи Едгар-Джоунс) и Стив (Себастиан Стан) се запознават под табелата „Прясно месо“ в супера. Той е чаровен и общителен, има престижна професия, изслушва събеседника си с интерес и страни от социалните медии. Моли (Джоджо Ти Гибс) изразява съмнение в този букет от чудесни черти, но стиска палци любимата ѝ приятелка Ноа да е щастлива. Всичко през първия половин час е увертюра към същинското действие от последващия час и не се опитва да го крие: дава безброй сигнали, които лесно улавяме, дори да не се вглеждаме специално. 

„Прясно“ е щадящ като за жанра, в чиито условности влиза, и не превръща моментите на съспенс или на сблъсък в издевателство над зрителите или над персонажите. Ноа нито за миг не е поставена в позиция на наказана: тя нито е глупава, нито е лоша, нито „си го търси“. Тъкмо обратното: моментите ѝ на безизходица се дължат на неща, за които тя не носи отговорност (по-крехката физика например) или с които може само да се гордее (доброто възпитание, доверието, благородството). Но в живота е така – сякаш казва филмът, – всички ще пострадат. Въпросът е кой повече, кой по-малко. И кой ще се справи най-успешно с щетите, за да продължи нататък.

Макар да се занимава с груби отношения (едно от които е патриархалното „зониране“ на женското тяло и месарският поглед към частите му), „Прясно“ тъче фино. И не мъсти на „мъжете“ като на някаква хомогенна заплашителна маса, а осветява ярко нелепостта на онези от тях, които се възползват от възможността да вредят. Не се възторгва от насилника позитивно (превръщайки го в герой) или негативно (в чудовище), а го показва какъвто е в реалността: суетен, непълноценен, инфантилен. Персонажите са така изградени и изиграни, че лесно се привързваш към тях и когато залозите стават твърде високи, напрежението те държи като изопната струна. И още нещо, което не бива да се пропуска: този филм е за приятелството. За грижовното женско приятелство, което бди, познава и при нужда е готово на всичко.

Визуално историята е впечатляваща – операторът Павел Погожелски е действал с изобретателността и решителността, които помним от също ексцесивните и ексцентрични „Мидсомар“ и „Никой“. Но работата със саундтрака е направо шикозна – всяка песен „разговаря“ директно и често насмешливо с хода на събитията, като така предоставя на публиката местенца за кратък отдих от страха. Когато влюбените потеглят на път и гласът зад кадър напява за края на света, имаме всички основания да се изпълним с подозрения. Когато в края Yeah Yeah Yeahs вещаят, че ще се „търкалят глави“, е хем смешно, хем смущаващо. В ключов момент от разказа зазвучава „Чувам нов свят“, „извънземната музикална фантазия“ на британеца Джо Мийк. „Как мога да кажа какво ме очаква?“, пита се героят на песента, докато ние се питаме какво очаква героинята на филма... (Любопитен детайл: Мийк се самоубива през 1967 г., след като първо застрелва хазяйката си Вайълет Шентън. Предполагаемият повод е недоволството ѝ от неплатения наем и вдигането на шум. Днес върху дома на убитата жена е закачена паметна плоча в чест на Мийк.)

Една от темите в „Прясно“ – най-видимата, но едва ли най-важната – е нездравият, буквален апетит към ближния, едно от големите табута на човечеството. По ска̀лата от „Канибалски холокост“ (дъно) до Soylent Greeen (златна класика с много нива) „Прясно“ клони решително към втория, като надскача демодирания хит „Мълчанието на агнетата“ и кухо фрапантния „Сурово“ (от най-новите попълнения). В компанията на по-ярките филми от последно време, в които героините отказват да застинат пред насилниците като дивеч пред ловец, направеното на Мими Кейв е далеч по-смислено от „Момиче с потенциал“ на Емералд Фенел например, но би стояло добре до „Реванш“ на Корали Фаржеа, „Свиня“ на Карлота Переда и „Докато смъртта ни раздели“ на Мат Бетинели-Олпин и Тайлър Джилет (ще ми се да добавя тук и „мъжкия“ Bloody Hell на Алистър Гриърсън заради черния хумор).