Шиде изхвърча от осакатената сграда – дърпа дъщеричката си за ръка, бяга изплашена до смърт. Спират я патрулиращи пазители на Революцията: „Я се виж – това да не ти е Швейцария?“. Тя дори не е забелязала, че е боса и гологлава, а за такава „простъпка“ я грози бой с камшик. Пускат я от ареста само със строго мъмрене и тя, ще – не ще, трябва да се върне там, откъдето едва се е измъкнала.

В „Под сянката“, пълнометражния дебют на Бабак Анвари от Сънданс 2016, основните човешки сигурности са подменени с отровни двойници. Общността бързо намалява около главната героиня, докато не я оставя в смазваща изолация; домът ѝ става гнездо на хлад и страх; семейството се оказва клопка. Младата, будна жена е лишена от глас, избор и бъдеще (един кадър онагледява това недвусмислено: както е застанала пред прозореца, „укрепените“ му с тиксо стъкла хвърлят сянка, която буквално зачерква лицето ѝ с голям кръст). Когато говори, не я слушат; когато реши да действа, е ограничена от обстоятелствата до безсилие на жертва. Така е притисната между сцилата и харибдата на вътрешния си хаос и на този отвън, че я грози пълно разрушение. Този филм на ужасите е такъв, защото е за страна на ужасите: Иран от 80-те, когато религиозната власт рязко свива свободите на гражданите и ги запраща в осемгодишна кръвопролитна война с Ирак – абсурди и жестокости обсаждат отвсякъде нормалния човек и чувството за реалност опасно се олюлява.

Шиде (прекрасно изпълнена от Наргес Рашиди) е прекъснала следването си по медицина покрай Революцията и раждането на своето момиченце (и малката Авин Маншади е отлична в ролята си). Сега то е вече на шест, а съпругът ѝ състудент е станал практикуващ лекар, но на нея не ѝ разрешават да завърши: участвала е в младежки протести, което я прави неблагонадеждна за университета. Майка ѝ е починала наскоро. Детето все по-често е неуправляемо. Мъжът ѝ получава военна призовка да се яви в лазарет в друг град. Вият сирени. В цялата разруха ѝ остават две дреболии, на които държи: учебник по медицина, подарък от майка ѝ, и видеокасета с упражненията по аеробика на Джейн Фонда. Съпругът заминава, а когато бомба пробива покрива, без да се взриви, започват да се изнасят и другите обитатели на кооперацията. Шиде е последната, която тръгва да си ходи, обаче – както става понякога – опитът ѝ за бързо действие се разрешава с мъчителна бавност.

Историята е несложна, но фино изпълнена, и умно изважда на преден план най-сюрреалистичните елементи на ситуацията, без да им отнема реалността. Заема кошмари от действителността и ги разпластява до фантастични нюанси. Така в крайна сметка си измисля, но не лъже. И най-смразяващото в „Под сянката“ не е, че централният персонаж вижда призраци (случва се на екрана), а че деградира от личност с характер и воля до погнато животно в първична паника (случва се в живота). „Мъртвите не мечтаят“ казва Шиде и това в началото сякаш значи, че лишените от живот са лишени и от участие, а на финала – че лишените от участие са лишени и от живот... Сянката от заглавието е тази на неживота, натиснал героите – нито смърт с нейния покой, нито живот с неговите простори, а тъкмо неживот (на диктатурата, войната, религиозната принуда), който иска постоянно да го храниш с душа, плът и кръв, понеже няма свои.

За всичко, с което сценаристите оправдават слизането на персонажите си в мазето – това любимо обиталище на мрака във филмите на ужасите; този архитектурен еквивалент на утробата, подсъзнанието и преизподнята, – може да се напише дебел том, в който добре измислените причини за подобен риск биха заели не повече от няколко страници. Е, в „Под сянката“ Анвари праща разтреперана жена на бегом в тъмно подземие с едно от най-железните основания: въздушно нападение над града. Няма накъде. Играта на реално-нереално продължава докрая и е убедителна почти във всяка своя част. Особено в постепенното разклащане на психиката на Шиде. Когато ѝ казват, че бомбата е вкарала джин (зъл демон) в сградата, тя започва да усеща присъствието на джин в сградата; когато комшийка ѝ обяснява, че джиновете крадат най-любимото ти притежание, за да те държат в своята власт, тя започва да забелязва странни събития покрай касетата и книгата си и куклата на дъщеря си; когато детето ѝ казва, че нямото съседче му е разправило нещо, тя чува нямото съседче да говори и на нея; когато по телефона пъклен глас имитира този на мъжа ѝ, го прави с думите, че е негодна за майка, което е силно преувеличение на забележката, направена от мъжа ѝ в едно скарване; след като я арестуват, защото е незабрадена, джинът се материализира под формата на огромен развят чадор.

Да, може всичко да е в главата на героинята, но не, това не отнема нищо от капацитета на историята да плаши, тъкмо напротив. Свръхестественото зло е направо милостива, разбираема версия на действителното зло. В този смисъл приликите на „Под сянката“ са далеч повече с реалистичния „Раздяла“ на Асгар Фархади и неговата атмосфера на нагнетяваща се безнадеждност, отколкото например с привидно сродния „Едно момиче се прибира само през нощта“ (също хорър на фарси; също дебют на иранка от Англия) или с далеч по-занаятчийския и наивен „Бабадук“, до който често го поставят. Ако наистина трябва да сравня филма на Бабак Анвари с нещо от областта на свръхестествения трилър, то ще е по-скоро с „Тъмна вода“ на Хидео Наката или с раненото въображение на иракския писател Хасан Бласим. Много е ценно, когато един малък жанров филм намира начин, докато ти влиза под кожата, и да информира, анализира и критикува: „Под сянката“ прави точно това.