Eдин от стотиците разкази на каталунския сардоник Ким Монзо е за писател с извънредно успешен първи роман, превърнал го в център на внимание и съответно в почетен гост за години напред на изложения, четения, конференции и луксозни приеми. Вследствие на което той никога повече не намира време да се усамоти и да събере мислите си. И не написва и ред повече. С това и някои други парадоксални измерения на славата се занимава аржентинският филм „Почетният гражданин“ на дуото Мариано Кон и Гастон Дупрат, участвал в конкурса на Венецианския фестивал през 2016-а и спечелил впоследствие куп награди и зрителски овации.

В света на Даниел Мантовани, аржентински писател, който от 40 години живее в Испания, влизаме през парадния вход – церемонията, на която му връчват Нобелова награда, а той произнася унищожително слово за унищожителния ѝ върху творчеството ефект. За да разберем на секундата колко успешен е. И че вече пет пари не дава за това. Нарцистичен и суетен, какъвто според него трябва да е всеки писател, за да може да твори; достатъчно самоуверен и безцеремонен, за да казва каквото мисли и пред когото му скимне; отегчен от успеха, Даниел отказва покани за събития и интервюта с пренебрежението, с което се пъдят мухи. И това, което отдалеч изглежда като надменна поза, се разбира перфектно отблизо. Графикът на една знаменитост в днешния глобализиран и уж надхитрил времето и пространството свят е просто непосилен за човешкия капацитет. Обслужването на славата налага не само инвазия в личното пространство и покушение срещу вътрешния мир, но и логистични шпагати между държави и континенти, които надхвърлят възможностите на простосмъртен. Всичко това е източник на чутовна досада и умора, утаила се в погледа на актьора Оскар Мартинес (награда "Копа Волпи" за мъжка роля от Венеция), който без видимо усилие пресъздава диапазона от писателски емоции: между сантименталност и чувство за превъзходство, между бездънна тъга и омерзение от глупостта.

И така, единствената покана, на която Даниел все пак решава да откликне, идва от родното му аржентинско градче Салас, решило да го обяви за почетен гражданин. Подмамен от носталгията по дома, където не се е завръщал, откакто е емигрирал, той потегля към впрочем едничките места и спомени, вдъхновили романите му. Със смесени чувства. Не само защото навремето е избягал презглава от затънтената провинция и още помни мириса на застояло, но и защото с презрителното описание на живота и хората там е изгорил мостове. И смътно подозира, че е отгледал врагове.

След паметно посрещане приключение, дежурна размяна на лицемерни любезности и камара конфузно-комични случки героите един по един, включително и главният, започват да си показват магарията. Двупосочната илюзорна представа изтънява фатално, благоговейността се изражда в ненавист, лъсва перверзията на идолопоклонничеството. По-малко от четири дни са нужни, за да забълбука и прекипи таената зад на вид безобидни глупотевини злоба и да избухнат комплексите на съгражданите му. А те са разнослойни – на обитатели на Третия свят спрямо живота в Европа; на заклещени в монотонността на провинциалния бит по отношение на градската космополитност; на посредствеността към таланта. Даниел също не им остава длъжен. Умилението му прераства в съжаление, търпението се изчерпва и обръща сарказма във вербална агресия. Окопитва се от бляна по Итака, задейства инстинкта си на ловец на истории и циничния си нюх за куриози, дори с риск за живота. И събира сочен материал за следващ успешен роман.

В едно интервю Кон и Дупрат казват, че са искали да оголят предразсъдъците на интелектуалците към плебса и обратно, критикувайки еднакво едните и другите. И че им харесва да карат зрителите да се чувстват виновни, оставяйки ги насред нелеката дилема чия позиция да заемат. Трудно е да повярваме в безпристрастността им, при положение че все пак разказът се води от името на интелектуалеца и че те самите, бидейки артисти, седят по-скоро в неговата лодка. Но филмът им несъмнено поставя под въпрос днешните културни стратегии, които институционализират произведения и личности и ги качват на изкуствени пиедестали. „Да си нобелов лауреат, те превръща в статуя” и „Най-добрата културна политика е отсъстващата“ са сред запомнящите се реплики на фикционалния писател Мантовани, чрез които дуото изобличава общоприети културни практики и обезоръжава лицемерието им. В същия дух е последвалият във филмографията им „Моят шедьовър“ (2018), който все така остроумно иронизира балона, наречен „пазар за съвременно изкуство“; както и най-новият им проект с работно заглавие „Официален конкурс“ (предвиден да излезе през 2021), където на мушка е тяхното професионално поле на набюдение и действие, самата филмова индустрия. А общата им продуцентска компания е недвусмислено наречена Contracorriente films – „Филми срещу течението“.

„Почетният гражданин“ е първият солиден международен успех на Кон и Дупрат в игралното кино след 20 години опит предимно в телевизията и документалистиката. Достойнствата му са много повече драматургични, отколкото чисто кинематографични – сложен, интригуващо противоречив централен персонаж, разположен във вулканична среда; умопомрачителен диалог на фона на аскетична визуална поетика, близка до телевизионния формат, която работи адекватно именно като такава, за да не разсейва и отмества фокуса от словесното послание на филма. А най-вдъхновяващо на сюжетно ниво е убедителното внушение, че ефектът от изкуството и произнасянето на истината за него могат да предизвикат неудържими страсти, да бъдат въпрос на живот и смърт в днешния избледнял от прагматизъм свят. С тази си позиция Кон и Дупрат приличат на донкихотовци, които се дуелират за честта на изкуството по принцип, защитават значимостта на неговата облагородяваща роля. И успяват със средствата на едно конкретно изкуство, което в същината си е много повече индустрия, отколкото полет на духа.