Материалът е изготвен
с финансовата подкрепа
на Национален фонд „Култура” 

Какво красиво и правдиво лъжесвидетелство е този филм, какъв Фелиниев сън! Каква сложна и разкошна лудост, която не се стеснява да препуска като табун червени коне, да зацикля на снежна нота, да жонглира с поезия, политика и похот. Колко отдавна не бях гледала разказ от толкова висока проба, който не се стеснява да е умен и да принуждава публиката да го догонва. И колко е чудесно една нация да е в родство от първо коляно с фигура като Неруда – “народния поет”, “дебелака, проносил обувки на 12 години”, “най-влиятелния комунист в света”, – която някой вещ автор години след смъртта й дръзко може да разиграе в полуизмислен сюжет и с право да разчита, че ще го разберат, ще се засмеят и ще им е важно.

Рикардо Елиèсер Нефталѝ Рейес Басоалто (1904–1973), поет, сенатор, дипломат, се ражда в семейството на железничар и начална учителка (тя почива от туберкулоза месец по-късно). Започва да публикува на 12 години; на 17 избира псевдонима Пабло Неруда и се записва в Педагогическия институт; на 20 пише легендарната стихосбирка “Двайсет любовни стихотворения и една отчаяна песен”; на 23 става консул на Чили в Бирма и с това слага началото на дълга дипломатическа кариера, която ще го отведе в Сингапур, Аржентина, Испания, Франция, Мексико. През 1935 г. излиза друга от емблематичните му стихосбирки, “Местожителство на Земята”, а през 1950-а – може би най-важната му книга, “Всеобща песен” (именно около нейния ръкопис се завърта един от епизодите във филма). През 1965 г. Неруда става доктор хонорис кауза в Оксфорд; през 1971 г. получава Нобеловата награда за литература. Умира десетина дни след преврата срещу Салвадор Алиенде през септември 1973-а, като и досега не е ясно от какво: рак или смъртоносна инжекция (преди няколко години тялото му беше ексхумирано и изследвано и резултатите бяха противоречиви). Рядко е имало по-символно натоварен интелектуалец на този свят, рядко някой поет е бил толкова лично обожаван и ненавиждан от толкова много непознати навсякъде.

През 1946 г. президентът на Чили се сменя и започват гонения срещу стачкуващите работници, спуснат е репресивният “Закон за постоянна защита на демокрацията”, а през 1948 г. комунистическата партия, чийто член е поетът, е забранена. Неруда не спестява мнението си в Сената и в чуждата преса, атакува ожесточено президента, а когато в крайна сметка в края на 1949 г. е издадена заповед за арестуването му, минава в нелегалност. Укрива се на различни места из Чили и Аржентина, докато през пролетта на 1950 г. не се добира до Париж. В родината си успява да се върне едва през 1952-а. Тъкмо по време на бягството на поета се развива действието на “Неруда”, а гръмкото му начало е не къде да е, а в луксозната до абсурд тоалетна на Сената, където Неруда (Луис Ниеко) влиза в искрящ словесен сблъсък с политическите си опоненти.

Прякото действие скоро е обрамчено с глас зад кадър – постепенно ще стане ясно, че той не принадлежи на всезнаещ разказвач, а на герой от повествованието: странния полицай Оскар Пелушоно (Гаел Гарсия Бернал), син на униформата и бардака, натоварен да “издири и унижи” Неруда. Ще стане ясно и още нещо (но ясно колкото Ешерови стълби): че Пелушоно коментира не само онова, което е чувал за поета, а и онова, което виждаме на екрана и той няма как да знае. До края няма да разберем с точност кой измисля себе си и другите – “порочният беглец”, “трагичният полицай” или “абсурдната жена”... (Неруда има три по-трайни любовни връзки, първите две от които са част от филма: с холандката Мария Хагенар и с богатата аржентинска интелектуалка Делия дел Карил, наричана Мравчицата – двайсет години по-възрастна и от огромно значение за развитието и отварянето на възгледите и поезията му. Първата се появява само епизодично, но успява да зашлеви весел шамар на преследвачите, които я привикват от Европа, за да го оклевети. Втората, изпълнена от прекрасната аржентинска актриса Мерседес Моран, допълва, поддържа и съпътства от началото до края с неизменния ентусиазъм, отличавал партньорката на Неруда.)

Режисьорът Пабло Лараин казва, че се е влюбил моментално в 190-страничния сценарий на Гийермо Калдерон, забележителния чилийски драматург, с когото вече работиха заедно в “Клубът”, и че образът на полицая е създаден в логиката и естетиката на самия Неруда – “все едно да тръгнеш да правиш филм за Битълс и специално за него да напишеш нова Битълсова песен”. Поетът бяга (но оставя литературни следи), Пелушоно го гони (но отнесено – поради особеностите на собствения си характер, а и защото на правителството му е изгодно да преследва Неруда, без да го залови) и всички са странно спокойни – сякаш не играят, а свещенодействат. Филмът бързо и уверено си изгражда собствен език и му остава предан – например приковаващата вниманието смяна на декора във всички напрегнати разговори (единият персонаж задава въпрос в градината, другият отговаря в нов кадър, но вече от кухнята, за следващата реплика се озовават на трето място и така нататък) или липсата на отграничителна линия между неща, които героите си представят, и такива, които преживяват... Въпреки свободните движения на филма из фантазията, десетки препратки към реалното му дават и тежест на документ. Мярва се бъдещият диктатор Пиночет като началник на затворнически лагер в пустинята Атакама; Пелушоно заявява: “Над моя шеф има само един шеф и това е президентът на САЩ”... Към поезията на Неруда е подходено със здравословен хумор: на няколко пъти той – голям и суетен – рецитира като гвоздей в програмата си началото на едно и също стихотворение от писаните в младостта “Двайсет любовни...” и го прави с комично тържествена интонация, която Мравчицата нарича “специалния ти глас на поет” (в “Тяло на жена, бели възвишения” може да се чуе в цялата си прелест).

Това явно е годината на Лараин: през май той направи премиера на “Неруда” в “Петнайсетдневка на режисьорите” в Кан, през август навърши 40, а през септември се състезава във Венеция с “Жаки” (с Натали Портман в ролята на Жаклин Кенеди), който получи награда за сценария на Ноа Опенхайм. А като казахме “сценарий” – Гийермо Калдерон участва в екипа, написал още един великолепен филм за огромна фигура от родната си култура – “Виолета отиде на небето”, за Виолета Пара, етноложка, музикално чудо и сестра на монументалния чилийски поет Никанор Пара, прочут с “антистиховете” си, хаплив и възхитителен, все още жив на 102 години... Същият Никанор, за когото Неруда е “приятел, по-голям брат и учител” и който казва: “Два са начините да опровергаеш Неруда: / единият е да не го четеш, другият – да го четеш / злонамерено. Прилагал съм и двата, / но нито един от тях не се увенча с резултат...”