НАРИЧАХ ГО МОРГАН


от
на г.

НАРИЧАХ ГО МОРГАН

Това е историята на едно женско палто. Тя е толкова съвършено простичка и трагична, че може да се събере в недълго изречение. Телефонистка прибира от студа окаян музикант и му дава палтото си, обикват се, с нейна помощ той отново стъпва на краката си и на сцената, после тя спира да му е достатъчна и веднъж, когато му дотяга с претенциите си, той я изхвърля на студа без палто. Декорът е Ню Йорк, музиката е джаз, всичко се случва в рамките на има-няма пет години и се затваря като порочен кръг в снежната буря на един февруарски ден през 1972-ра, когато импулсът на жената да даде живот на мъжа прелива в импулса ѝ да го отнеме. “Наричах го Морган” (реколта Венеция 2016, извън конкурса) е вторият филм на шведа Каспер Колин и разказва за пътя на талантливия американски тромпетист Лий Морган към нелепия момент, когато неговата жена Хелън го застрелва.

Дебютът на Колин преди десет години също беше документален, носеше сходно заглавие – “Казвам се Албърт Айлър” – и се занимаваше с талантлив американски саксофонист. Именно покрай него авторът научава за Лий Морган: първо – колко важен и голям артист е бил, после – как си е отишъл едва на 33 години, накрая – че го е убил не друг, а неговата партньорка, за която всички говорят с обич и даже възхита, колкото и да не могат да преглътнат стореното от нея. Разбираемо защо Колин изпитва властна нужда да направи филм и той да е “любовно писмо до Лий и Хелън и изумителната музика, която ги е събрала”.  За работата си издирва богат снимков архив от 60-те, много музика, дузина от съвременниците на Лий и Хелън, готови да разкажат спомените си, едно интервю на тромпетиста, правено няколко месеца преди смъртта му, както и едно на Хелън от 1996-а – много рядко, домашно, дадено на неин бивш преподавател от вечерното училище месец преди и тя да приключи земния си път. Режисьорът не само пресява и подрежда факти и мнения, но им дава и пулс, в който си личи неговото усещане за тази история. Когато трябва да покаже повече снимки една след друга, Колин “джазира” ритъма им; когато чувства, че е време за луфт, включва стари, леко абстрактни изгледи от града или природата (или такива, които е заснел на лента и състарил лично) – “За мен беше много важно да отворя във филма пространства, където хората да имат шанс да чуят силата и красотата на музиката на Лий Морган...”; когато държи да даде думата изключително на Хелън, обективът се взира неотклонно в касетката с интервюто ѝ, докато гласът ѝ нанася корекции и добавя щрихи: “Не си обичаше името и аз го наричах Морган”...

Когато небето е натежало от сняг и е цялото бяло, падащите снежинки изглеждат черни на фона му. “Наричах го Морган” започва с тази оптическа игра и показва как дори черно-белите ситуации са способни на неподозирани оттенъци. Снегът е и в завършека, с което рамката около събитията щраква като капан. Джазът е най-свободната музика (един от музикантите във филма се възмущава: “Не харесвам това име, не сме го назовали ние “джаз”, така са ни казали да му викаме, а то е черна класическа музика!”) и е особено интригуващо и печално тъкмо тя да е акомпанимент на две съдби, които се сливат тъй обречено. Научаваме само основни подробности за житейските преходи на Лий и на Хелън, колкото да маркираме посоката им – явно хората преди 50-60 години не са били толкова склонни да говорят за личния си живот, а и не са имали толкова удобни начини да оставят свидетелства за него, така че Колин разполага със сравнително малко материали, за да изгради “персонажи”.

Хелън се ражда на село, но не иска да живее там; първото си дете ражда на 13, второто – на 14, като и двете са нежелани (нещо навярно травмиращо е недоизказано тук), дава ги за отглеждане на родителите си и заминава за по-голям град, където седмица след запознанството си с два пъти по-възрастен мъж се омъжва на 17. Овдовява и отива при роднините на съпруга си в Ню Йорк уж за две седмици... но остава там за постоянно. Когато пътят ѝ се пресича с този на Лий, Хелън е вече на 42, спокойна и весела, с малък, но гостоприемен дом, винаги отворен за гладни гости. Отлична готвачка е и ако не друго, то тенджера боб постоянно къкри на печката ѝ за познати и непознати... На 16 Лий Морган е открит от Дизи Гилеспи и бързо се прочува като музикален вундеркинд. В апогея на ранната си слава вече гастролира с Арт Блейки. Особено трогателни са спомените за онази епоха на неговия тогавашен колега и приятел Уейн Шортър (и кой би рекъл, че Колин е трябвало да го преследва четири години за това интервю). В тон с времената, средата и хлапашката си наивност Морган опитва всички видове “забранени удоволствия” и става зависим от хероина. Упадъкът му е шеметен: престава да спазва ангажиментите си, припада до нажежен радиатор и прогаря грозен белег на главата си, продава си обувките, за да купи дрога. Когато един ден се появява у Хелън, за да се нахрани даром, както мнозина други, той вече е развалина. “Дете – казва му тя, незнайно защо поразена точно от него сред всичките несретници, – трябва ти палто.” И се погрижва да уреди и това, и всичко друго: метадоновата му терапия, жилището, постепенното завръщане в джаза. Хелън става опора на Морган, Морган ѝ се доверява изцяло и двамата изживяват една кратка, но пълноценна любов, за която всички във филма свидетелстват със симпатия...

Днес случилото се изглежда оглозгано от времето като рибена кост: централна линия и няколко семпли разклонения. Никога няма да разберем защо и как Лий започва връзка с друга жена (по-скоро необвързваща дружба, отколкото страст, както самата “друга жена” заявява пред Колин); защо и как Хелън решава да иде в клуба, където не я очакват (не от ревност или не само, както самата тя споменава в любителското интервю), защо и как Лий, който иначе е мил и признателен, изведнъж нагрубява Хелън и я блъсва в снега така, че от падналата ѝ чантичка изскача пистолетът, подарен ѝ от него... Защо тя натиска спусъка също можем само да гадаем. “Хелън идваше от Юга и се беше преборила сама да си е началник – казва във филма един от нейните съседи. – Такава беше, че по улицата я забелязваха и мъже, и жени... Не вземаше участие в разговорите, освен ако не почувстваше нужда да поправи някого – когато нещо не беше както трябва, тя просто трябваше да възрази.” “Наричах го Морган” е филм за грешката на Морган и възражението на Хелън – грешка от друг вид. Майсторството му е в това, че въпреки всичко, той е филм за чудесата: на живота, на изкуството, на човечността.