Комисар Мегре, за когото белгийският писател Жорж Сименон пише над 70 романа, се отличава от други емблематични детективи със своята особена сдържаност, крайна непретенциозност и привидна обикновеност. Той не притежава колоритна личност или извънредно развити дедуктивни способности като Шерлок Холмс или Еркюл Поаро, но за сметка на това има талант да задава точните въпроси, просто и непринудено, и да изслушва отговорите внимателно. Затова Мегре, доколкото е нещо повече от работлив и прилежен полицай със силно чувство за дълг, е по-скоро тих, интровертен психолог, отколкото традиционен, свръхрационален детектив, преброждащ сложни лабиринти от причинно-следствени връзки. В това отношение той прилича на секуларизирана версия на отец Браун на Гилбърт Кийт Честъртън. Най-силното му оръжие е разговорът, a на прицел е душевното състояние на престъпника, неговите девиантно „острастени“, но нерядко дребнави мотиви и мръсните малки тайни на хората около него, тоест на патологичната социална среда, която го е произвела. Неслучайно „злодеите“ на Сименон са често дискретни хора с декадентски влечения от високата класа на френското обществото. За комисаря не са достатъчни студените, аналитично оголени факти, защото той, както сам отбелязва в „Мегре и мъртвото момиче“, е посветен на истината, жива, пълнокръвна и разгръщаща се на множество нива – социално, психологическо и чисто екзистенциално.

Същевременно, въпреки че залозите в детективските истории на Сименон са толкова сериозни и комплексни, романите му съумяват да ги предадат индиректно, без излишни обяснения и рефлексии, някак дори безмълвно и с помощта единствено на действието (което само по себе си е твърде далеч от тропите на екшъните и трилърите). Именно въпросната обраност, която разкрива повече чрез показване, отколкото чрез назоваване и разискване, е успял да пресъздаде на екрана Патрис Льоконт. Поради това и адаптацията на френския режисьор се нарежда сред по-ярките филмови интерпретации на този изключително непринуден и неподражаемо скромен детективски образ (други знакови екранизации са тези на Жан Деланоа и Бела Тар, както и първата, през 1932 г., „Нощта на кръстопътя“, режисирана от Жан Реноар). Льоконт не само е съумял с лекота да ни въведе в колоритния, но проблематичен социокултурен контекст на комисаря (Франция след Втората световна война), но се е постарал и ненатрапчиво да го психологизира – да ни запознае с мотивите му, с особената му чувствителност и с неговата семейна история (неслучайно на френски филмът се казва просто и категорично „Мегре“).

За целта режисьорът е подбрал и един от романите на Сименон, разискващ случай, който несвойствено жегва на лично ниво инспектора. В Париж е намерен трупът на неизвестно момиче без роднини, близки и приятели, което изправя Мегре пред трудната задача да реконструира историята и профила на човек, който в известен смисъл е бил мъртъв за обществото още приживе, тъй като е бил напълно невидим и изолиран. За целта детективът се сприятелява със случайно провинциално момиче, избягало като много други от вкъщи, за да отиде сама във френската столица в търсене на работа. С нейна помощ той успява не само да придобие представа за профила на младата жена и да разкрие мистерията около нейната смърт, но и да преработи, доколкото е възможно, собствената си травма – дъщеря му е щяла да бъде точно на възрастта на жертвата, но за жалост, умира при своето раждане.

Льоконт използва така поставената сюжетна рамка, за да изведе идеята, че съдбата на невидимите, забравените и изоставените хора (най-вече жени) в обществото е както жестока, така и универсална. Образът на напълно непознатата жертва, на тотално другия е огледален на нашия, защото рано или късно всеки се изправя пред неумолимостта на обстоятелствата – пред анонимизиращата, всепоглъщаща сила на смъртта. Мегре ни показва как силните на деня, богатите и горделивите, често вярват, че заради социалното си положение и родова принадлежност ще си спестят подобна съдба. Затова същите се самозабравят, започват неограничено и необмислено да експлоатират хората „под себе си“ и накрая трудно преживяват факта, че пред истината всички сме равни.

От някаква гледна точка обаче, в лицето на този дълбок хуманизъм с феминистки привкус, изборът на Льоконт да даде ролята на Мегре на Жерар Депардийо е някак двусмислен и малко горчив, тъй като срещу култовия френски актьор все още върви дело за изнасилване. Същевременно вероятно е започнал да тече и процес по реабилитацията му в социален план, тъй като преди няколко месеца в интервю се изказа негативно по адрес на Русия за пръв път, откакто получи съответното гражданство, наричайки войната в Украйна „братоубийствена“. Още повече, въпреки че е първоначално шокиращо да се види как наподобяващият канара Депардийо се тътри тромаво из Париж в ролята на аскетичния Мегре, актьорът успява да извлече от образа особена уязвимост, която го прави по-достъпен, без да жертва непроницаемата му същност и парадоксалната му обикновеност.

В това отношение и своеобразната кинематография помага да се запази мистерията около героя, тъй като позволява на детектива да се отдаде на работата си, която се състои предимно в разговори, без да има нужда после да разкрива своите мисли, предположения и мотиви на зрителя. Камерата така динамично и понякога воайорски се движи из пространството, фокусирайки се върху един или друг значителен детайл, или интеракция между героите на екрана, че не се налага сюжетът, или по-скоро случаят, да бъде допълнително обясняван. Льоконт, съвсем в духа на книгите на Сименон, е постигнал сякаш пълна егалитарност между детективската процедурност и начина, по който зрителят сам осмисля случващото се, и стига до някакво заключение (затова и често извършителят на престъплението в романите се знае от по-рано, а неясните въпроси остават по-скоро „защо“ и „как“).

„Мегре и мъртвото момиче“ всъщност не е първият филм на Льоконт по прозата на белгийския писател. През 1989 г. той режисира може би най-силната си кинотворба – „Господин Ир“, която е адаптация на един от т.нар. „тежки романи“ (roman durs) на Сименон (така той нарича своите по-концептуални книги). Това е и първият по-убедителен драматичен филм на Льоконт, който допреди това прави само второстепенни комедии, носещи му малко успех извън Франция. След „Господин Ир“ обаче французинът се отдава за около десет години на по-задълбочени творчески опити, но така и не достига същия естетически връх и от 2006 г. се посвещава отново и почти изцяло на плоски хумористични сюжети. Показателно е, че именно „Мегре и мъртвото момиче“ бележи завръщането на режисьора към създаването на „сериозно кино“. От тази гледна точка с настоящия си филм Льоконт повторно се оттласква от „жанровостта“ на собствената си филмография, стъпвайки на Сименон. В резултат той не само създава дълбока, социално ангажирана и визуално фина кинотворба, но и снема разликата между сериозните и комерсиалните произведения на белгийския писател, като иронията е, разбира се, че двойствеността на собственото му творчество не допуска подобен ход.