МАРСЕЛ, РАКОВИНАТА С ОБУВКИ


от
на г.

МАРСЕЛ, РАКОВИНАТА С ОБУВКИ

Цинизмът и апатията неизбежно отстъпват пред изненадващо затрогващата история и колоритен свят на малкия Марсел – миниатюрна раковина с едро пластмасово око и чифт още по-дребни обувки. Той живее в несъразмерно голяма къща сам със своята проницателна, безкрайно добронамерена, но и вече значително поостаряла баба (озвучавана сугестивно от Изабела Роселини), която заради обстоятелствата е нагърбена с неговото отглеждане и възпитание. Двамата стоически се борят да оцелеят и изградят стабилно ежедневие, след като биват злощастно отделени от тяхното семейство и по-широката им общност от най-разнообразни ходещи и говорещи черупки. Когато в дома им, който е бил превърнат в Airbnb, се нанася наскоро развел се мъж (полуавтобиографично изигран от самия режисьор Дийн Флайшър-Кaмп), той се оказва първият човек, обърнал внимание как под носа му процъфтява цял един живописен свят, населен и поддържан от неустоимо чаровната раковина Марсел (зад чийто глас стои Джени Слейт – бившата съпруга на Камп).

 

Неканеният гост на черупката постепенно се превръща в неин най-добър и близък приятел, когато започва да прави серия от любителско заснети ютюб клипчета, решени в документален стил. Ние, зрителите, също се запознаваме с детайлите около фантастичното, но стаено съществуване на Марсел посредством въпросните видеа, които във филма превръщат раковината в интернет сензация. Заради това и проектът на Камп може да се категоризира като странен и формално вълнуващ хибрид – своеобразно „мокюментъри“ със стопмоушън елементи (анимираните черупки), преливащи изключително органично и почти незабелязано в останалата част от иначе „игралния свят“ на продукцията (мизансцен, актьори и т.н.). Този особен, разносъставен подход позволява на филма да създаде натрапчивото усещане, че навлизаме в интимното пространство на Марсел, където той ни посреща в дух на неподправена автентичност и искреност.

 

Разбира се, това е немалко постижение – да провокираш у зрителя толкова емпатия за една разговорлива черупка с обувки, – но Камп не спира дотам в своята концептуална употреба на (псевдо)документалната форма. В диалога между Марсел и неговото алтер его той вплита и немалко предизвикателства към етиката и естетиката на традиционната документалистика. Черупката неколкократно предизвиква решението на режисьора да се крие зад камерата и анализира страха му да бъде част от действието на екрана, което в крайна сметка е просто част от неговия живот. Така парадоксално, докато Марсел във филма става известен заради дързостта си искрено и прямо да говори пред обектива, той същевременно критикува желанието на Кaмп (а и на обществото ни като цяло) да заснема живота около себе си и да го превръща в продукт, вместо да се впусне в него и просто да го живее.

 

Макар че е наситен с подобни интелигентни забележки към киното, социалните мрежи и изгубеното ни усещане за общност в един все по-голям и плашещ, глобален свят, като цяло „Марсел, раковината с обувки“ не е критически настроен филм. На първо място, същият е по-скоро жизнеутвърждаващa, но същевременно и болезнено трезва рефлексия върху страха от бъдещето, куража, който е нужен да продължиш напред въпреки несигурността и способността ни смирено и саможертвено да приемем, че за да дойде новото, рано или късно, старият свят трябва да отстъпи с достойнство и надежда. Всички тези мотиви са изследвани посредством отношенията между Марсел и баба му Кони, която е натоварена с тежката задача да подготви внука си за тъжния ден, когато вече няма да я има и той може би ще остане сам. Въпреки тази зловеща перспектива тя непрестанно застава на страната на „оптимизма“ и смелостта, напомняйки ни постоянно, че всичко болезнено, дребнаво и плашещо е в крайна сметка преходно и незначително. Затова и тя накрая се жертва, за да се сбъдне мечтата на Марсел да участва в любимото на анимираните раковини (съвсем реално) предаване „Шейсет минути“, водено от журналистката Лесли Стал. Така тя успява да научи внука си, че макар и животът непрестанно да препуска и да се променя, силните връзки на любов и взаимосвързаност, които държат хората (а явно и черупките) здраво вкопчени едни в други, никога не изчезват напълно.

 

Филмът продължава още 20-30 минути след интервюто, около което всички тези ценни, но болезнени житейски поуки биват въздействащо артикулирани, единствено за да завърши може би твърде утопично и (само) донякъде простимо сладникаво. Независимо от това обаче Камп наистина е успял да създаде изключително своеобразна и трогателна творба, която не само интелигентно и оригинално разсъждава върху киното и живота, но и се опитва да ни предаде безценния урок да не се страхуваме, ако обичаме и се надяваме. Всичко ще е наред.