МАНДАРИНИ


от
на г.

МАНДАРИНИ

От полето на войната в полето на мандарините.

Представям си как излизам на футболно игрище. Какъвто ще да е светът навън — злоба, мъка и война — за час и половина животът ми е концентриран единствено върху играта.  Ограничено пространство, стриктни правила, ясна цел — всичко, което ме обърква навън, тук е смалено и опростено. Пак е трудно, не ще и дума, пак се иска труд, но за час и половина съществуването ми е смислено и оправдано, следователно и неусетно леко. Дори да се оплеска нещо, дори да се случи вечната трагедия (разминаване на вижданията ми с тези на другите играчи), дори да ритна някого, дори да го хвана за яката, проблемът се решава от съдията, незабавно, неизменно и неоспоримо. После всичко продължава — пространство, правила и цел.
Играта винаги свършва, но след нея светът, в който се връщам, вече не е същият или поне аз не съм същият. Съществуването върху футболното игрище ме е захранило с представата за смисъл. В идеалния случай ми е дало и други производни качества, които ми помагат да се осъществя като човек и да се наместя в реалността: толерантност, целеустременост, честност, находчивост, общителност…
Представям си, че същото важи и за филмите, които обичайно продължават точно колкото футболен мач.

“Мандарини” започва с кратък въвеждащ надпис, който скицира света навън (войната в Абхазия в началото на 1990-те между чеченци и грузинци, която засяга и неутралните естонски имигранти). След него режисьорът Заза Урушадзе вкарва героите си в игрище с ясни очертания. Целият филм се развива на периметър от стотина метра — две къщи, една работилница, една мандаринова градина и един път между тях. Естонците Иво и Маргус тъкмо се чудят как да оберат всички мандарини овреме, когато пред тях става патаклама. Иво прибира в дома си двама ранени войници — един чеченец и един грузинец. Това са главните роли в игралното поле на филма — Ахмед (играч А), Нико (играч Б) и Иво (съдия). И докато са на това игрище, между тях има един-единствен път — този на разбирателството.
Целта не е никак лесна, защото Ахмед и Нико са си наумили, че участват в двубой на живот и смърт и искат да си вкарват голове. Според правилата на Иво обаче А, Б и В няма, има само хора. С тиха, блага и твърда решителност той отказва всякакъв достъп на войната в своето поле и съвсем естествено, почти неусетно води двамата си гости далеч от ада на етикетите.

За разлика от футболните мачове, където играчите са главните герои, в центъра на тази история е Иво, съдията, който възпира, направо поглъща всяка проява на разделение. Поглъща не с друго, а с добро, със съчувствие, с човечност. Преборва твърдото с меко. Обезоръжава с услужливост. Създава ничия земя на доброто. Обезсмисля войната.
Далеч по-смислени от войната за Иво и Маргус са техните мандарини — единствените цветни неща във филма, които навяваха усещания за битово, за мир, за здраве. “Не ти щем мандарините”, казва Ахмед със снизходителна усмивка в самото начало на филма. А двамата естонци все искат и все молят войниците да дойдат да им помогнат с беритбата, да не ходят на война, поне за ден-два, да берат мандарини, защото мандарините винаги са по-смислени от войната. Само дето войниците си имат друга игра и така и не идват. Тоест в крайна сметка идват, но не за мандарини. “Не ти щем мандарините.”

Въпреки че тихата демонстрация на твърдото и настойчиво добро, което е способно да обезоръжава злото, страшно ми се понрави, си тръгнах от игрището със съмнения. Не се ли случи твърде лесно укротяването и очовечаването на Ахмед? Наистина ли съдията Иво беше толкова силен? Дали с опростяването на пространството, не се опростяват и обитателите му, всъщност далеч по-сложни? Толкова податлив ли е човек на неутралност и не е ли това поредната хлъзгава повърхност към дупката на опростеното човешко?