Едно от най-впечатляващите качества на киното е да удвоява спомени и да улавя миналото време с изразните технологични средства на категорично настояще. Макар че е най-новото в пантеона на изкуствата, киното не произвежда меланхолия автоматично всеки път, щом представя минало съдържание чрез съвременна форма. Изискват се фини бродерии с нишките от субективната памет (в конкретния случай режисьорска), които да претворят дадени социални, политически или културни трансформации. Целта е унисон: т.е. индивидуалното да резонира с универсалното и това съвпадение да породи меланхолия. Меланхолията в „Пепелта е най-чиста“, най-новият филм от китайския режисьор-сензация Дзя Джанкъ, е вид самосъхранение. Чрез съчетаване на гангстерския жанр и мелодрамата, филмът придобива хибриден вид - ефимерна тъга и неудържима сила са устоите на главната героиня - Джао Цяо (безупречната Джао Тао в роля, чиято експресивност трудно се забравя).

„Пепелта е най-чиста“ спечели единогласно върховото място в корпуса на Дзя Джанкъ, а критиците задружно празнуват неговата смелост, съчетана с финес и критична диспозиция спрямо антагонистичната връзка между традиционните китайски ценности и общност, и от друга страна - модернизацията, поп културата и Западните влияния. Най-забележителна характериктика обаче е автореференциалността на филма: сякаш паралелно се изследват промените в личния живот на героинята заедно с променящата се обстановка и социален климат. Всичко това е успоредено с автоцитати, посещаване на места и разиграване на сцени от по-ранните му филми, както и доразвиване на теми, чиито вариации се долавят из целия корпус на Дзя. Сходството с предния му проект („Планините се движат“, 2015) по мелодраматизъм и тоналност се надграждат от специфичната роля на времето. Ако действието в по-ранния му филм обхваща 26 години, то половината от това време остава бъдеще спрямо датата на продукцията. В този ред на мисли „Планините се движат“ е филм за бъдещето като проекция на критическа авторова ирония, а „Пепелта е най-чиста“ се обръща назад и като безкрайно ехо отразява грешките на настоящето с цел възможно очищение.

Вулканичната пепел, казват, е съвършено чиста, тъй като нищо, което гори в толкова силен огън, не може да остане омърсено - това разказва Джао Цяо на любимия си Бин (Ляо Фан) сред притихналите хълмове в покрайнините на Датун, където те властват над мрежа от нискочинни гангстери в подземния свят дзянху. За разлика от непоклатимата им сдвоена сила в присъствието на “братята”, в моменти, в които камерата ги усамотява, атмосферата на филма тегне с неизказани съмнения. Тревоги и екзистенциални моменти на слабост се прокрадват зад категоричната и рязка размяна на реплики, а интимността е само загатната чрез метонимия, която дава и наративният тласък на останалите две части от триделната структура на филма. Това е именно пистолетът: забранен от закона предмет, белега на принадлежността към дзянху. В споменатата сцена, статичната камера рамкира Бин и Джао в прегръдка, която е романтична, еротична и любовна само в отношение с останалата част от филма. Пистолетът придобива своята специална роля едва когато героинята изстрелва предупредителен куршум във въздуха, за да спаси Бин от смъртоносен побой, макар това да ѝ коства свободата - след това Джао излежава петгодишна присъда в затвора. Силата на монтажа на тези две сцени задейства механизма на близост, без който иначе бихме изпитали съмнения в автентичността на връзката между двамата герои, и именно върху тази - вече затвърдена - връзка филмът разгръща своята мастита алегоричност.

Филмът си служи с любовта като част от сложната структура на личността на Джао - тя е много повече идеалист, отколкото влюбено момиче или разочарована любовница - и нейните ценности са именно тези, които Дзя прокламира: лоялност и чест. Това е тема, която пронизва целия корпус на режисьора досега чрез фокуса върху подземния свят и ниските слоеве на обществото. Социалната картина обаче се размазва в своите ъгли - това са вредните влияния, които Дзя представя почти анекдотично. В забавлението-забвение на дансинга, докато в неонова феерия звучи YMCA от Village People, както и в искрената привързаност на главатаря на бандата към бални танци, личи присъда, омекотена до лех присмех. Глобализацията може политически да отваря Китай към останалия свят, но какво остава от традицията, се пита тук. Отговорът е: фрагментарност и личи в не по-малко анекдотични моменти като помиряването на двама престъпни “братя” в спор за пари, който се разрешава клетва пред авторитета на религиозна статуя. Колизията на минало и настояще се проследява в множество абсурдни моменти, разпръснати в хронологията на сюжета: от кръстеща се християнка, която се оказва крадла до размяна на WeChat профили и чатове с доктора, който се грижи за Бин.

В пътуването си от затвора към (в последствие оказал се невъзможен) нов живот с Бин, Джао среща хора-призраци, чиято функция е да пречупват лъчите на нейните чистота и жизнен порив в мълчаливо сублимирано страдание. Тъкмо тази многоизмерност на образа се представя от Джао Тао (която е много повече от просто съпруга и муза на режисьора) с тежко телесно присъствие независимо от крехката фигура на героинята и хищнически поглед. Ръцете ѝ са фокусът на близките кадри - длан върху рамото на баща ѝ-алкохолик или здраво обхващата пистолета - извън традиционния (Западен) дискурс за овластяване на женските образи в киното, героинята на Джао Тао е въплъщение на сила, саможертва и достолепие.

Все пак, трансформациите във фона на действието отразяват смяната на годините, от 2001 до 2017, която Дзя Джанкъ отмерва с формални параметри: различните периоди на времето са заснети с различни камери и са в различен формат: Mini DV, HD, 2K, и 4K. „Пепелта е най-чиста“ е също обръщане на самия режисьор спрямо собствената му кариера - рамките на тези години обхващат както промените в обществото и технологиите в Китай, така и нишката от негови филми. Завръщайки се на познати от предните филми места (Шанси в “Непознати удоволствия“ и Трите Клисури от “Добри хора в Трите Клисури”), Дзя Джанкъ разколебава вдъхновяващите качества на меланхолията. Въпросът, който остава, е следният: възможно ли е подобно завръщане към себе си да съвпадне с пътя на цял народ към дебрите на пост-глобалния, транснационален, високотехнологичен 21-ви век? Като пример за съюза между киното и паметта, „Пепелта е най-чиста“ утвърждава ценностите, свързващи минало и съвремие, но рискува да остане в история на киното като едно безкрайно отражение на самия себе си и своя автор, който сам по себе си се превръща в индустрия.