„Исках да постигна изображение като от стара снимка на нощно шкафче“, казва в кратко интервю Кантемир Балагов за третия си игрален филм „Сладко от пеперуди“, който тази година откри Петнайсетдневката на режисьорите в Кан. Това изречение и заглавието на филма синтезират двете му основни съставки: носталгия и въображение. А от сплавта се ражда чудато кино – особена смесица от копнеж по нещо смътно познато, вероятно дори неизживяно и фантазия за собствената идентичност; лъкатушене между индивидуална и родова памет, емигрантски битовизъм и магически реализъм.

Балагов е от руската република Кабардино-Балкария и дебютът му „Теснота“ (2017) за опитите на млада жена да се еманципира от консервативното си еврейско семейство в Налчик, крещи от негодувание срещу душния бит на черказката общност, наричана във филма „племе“; общност, в която не само всички се познават, но и личните решения, инициативи и въобще самостоятелност не са добре дошли. „Сладко от пеперуди“ е пак за черказци и не непременно евреи, но вече в Америка и през опушените романтични филтри на мечтанието за заедност, автономността сякаш не е толкова належаща. Балагов развива идеята заедно със съсценаристката си Мария Степнова още докато живее в Русия, но след началото на войната в Украйна, когато емигрира в Лос Анджелис, пренася сюжета отвъд Атлантика, адаптира сюжета на местна почва, а в героите се превъплъщават англоезични актьори.

Действието – повече наблюдение отколкото събитийност – е изoлирано в сюрреален микрокосмос, рамкиран от приглушено осветени интериори в нюанси между розово, оранжево и златисто-кафяво и нощни екстериори в сходна по-тъмна гама, а в центъра му е младият вдовец и баща Азик (Бари Куган), майстор на прочутия кабардински пирог „делен“ от предградията на Нюарк, щата Ню Джърси. Заобиколен е от шайка шантави земляци начело с непредвидимия Марат (Хари Мелик), с които се събират да пият, да играят покер, и да слушат невероятните му истории и перченето му, че може да направи сладко от всичко, включително от пеперуди; да кроят дребни мошенически сделки, докато мечтаят да отворят ресторант. Наблюдаваме ги през очите на подрастващия син на Азик, Темир, по прякор Малкия (американецът от турски произход Талха Агдоган), който за разлика от възрастните поддържа връзка със света извън общността чрез училището и тренировките по борба и ясно усеща контраста между двата свята. Ексцентричната аура на баща му е смесица от маргинална реалност и синовно въображение, което все още отказва да се раздели с образа на родителя като герой. Постепенно обаче се промъква осъзнаването за произхода, мястото под слънцето и изплъзващата се културна идентичност, в която възрастните са се вкопчили с последни сили. Подпорите на тази витаеща в облаците дружина се държи от по-рационалната Заля (Райли Куг) – бременната от незнайно кого по-голяма сестра на Азик, излъчваща зрялост като да е майка и на двамата с Темир – но паянтовият им вътрешен ред се прекатурва, когато Марат излиза от релси, нахвърля се върху Азик и унижава и двамата през тест за мъжественост, който никой не издържа.

Задушевната до клаустрофобия обстановка с етно килими и ритми е допълнително гарнирана с абсурдистки елементи – Азик, Марат и други авери в спонтанен уличен пърформанс с клаксони и фарове, пеликан насред хола за подарък на Заля и екзотичен портрет на Моника Белучи, за която Азик тръби, че е с черказки корени. Поетично-приказни детайли, които култивират нагласа да загърбим рационализацията и да се потопим без задръжки във всичко, което се случва на екран – комичното и трагичното, чудното и чудовищното, нежността и жестокостта, измисленото и немислимото.

Подобно на „Теснота“ и „Върлина“, „Сладко от пеперуди“ е повече емоция и изучаване на чешитски характери, отколкото разказ, „Опитахме се да прегърнем неловкостта и абсурда, защото смятаме, че са по-близо до истината“, каза Балагов на премиерата в Кан. „Мислете за филма първо като за приказка и после като за портрет на общността.“ Резултатът е особен вид емигрантски митопоетичен реализъм за битката да съхраниш себе си, когато си изгубил почва под краката си и да се отупаш от прахта след поражението.

Стилово, “Сладко от пеперуди“ съчетава сурова екстремност като при Мартин Скорсезе (Балагов е карал актьорите си да гледат „Коварни улици“), ежедневен колорит като при Фатих Акин и особен талант да промъква собствения културния код, където и да е, като при Отар Йоселиани. И както последният правеше грузинско кино във Франция, така и Кантемир Балагов е направил кабардински/черказки филм с френски пари в Америка, нищо, че героите му говорят повече английски, отколкото черказки. Точно обратното на режисьори от малки кинематографии, които с местни пари правят конфекционен мейнстрийм с мечтание за „световния пазар“. Стратегията на Балагов за самосъхранение, промъкната под формата на своеобразен „троянски кон“ в омешания глобален свят, вероятно дори несъзнателно, е шансът за оцеляване на малките култури в доминиращ културен контекст, надеждата за многообразие в киното на фона на унифициращата се индустрия.