Филмът на Дзя Джанкъ е филм за престъплението. Престъплението, наричано живот. Престъпление спрямо себе си, но предимно престъпление спрямо другите. Китайският режисьор е посочван (някои биха казали „не случайно“) за един от най-добрите автори в модерното световно кино.
И това наистина не е случайно, само че не е достатъчно да се използва този израз, за да се обхване целият набор от образи, асоциации, втори асоциативен план, цветови мотиви, музикални илюстрации и умишлени дезинформации, които той вмъква в привидно простите си и на пръв поглед толкова „четивни“ филми. Но от друга страна, и така удивително монотонно описващи всекидневния трагизъм на живота ни сякаш от първа ръка, без екстремни места и герои, конфликти и ситуации – а напротив, напълно тривиални и ежедневни.
Сценарист на повечето от филмите си, Джанкъ успява да обере високо котирани световни награди, но основното му градивно дело е как тълкува, привнася, оспорва, замазва или извлича акцентите в собствения си сценарий. Често имаме усещането, че сякаш спори с него, обогатява го с визуални ремарки, придава му някаква правдоподобна и дори противоестествена дълбочина, въпреки фарсовото понякога поведение на героите. Има някакво раздвоение на личността между сценарист и режисьор, което в повечето случаи е плодоносно именно заради тази си конфликтност и противоречивост.
Натуралистичният, правдив пласт на визуален разказ изглежда така измамно истинен, даже именно когато намесва мистичните, заплашителни нотки на един абсолютно символен и манипулиран фон. Този също двойствен фон се намесва в действието като тълкувател, или даже като зъл пророк, шества в мизансцена на втори и трети план, там текат някакви красноречиви поличби, внушения и заплашителни предупреждения. С една дума, в „Планините се движат“ съвремието ни е разнищено като сплав от лековати митове, шаблонни взаимоотношения и погрешни решения с фаталистичен откат в бъдещето, а накрая е сложен един категоричен авторски епитаф. В един футуристичен като фабула и финал филм, странната авторова ирония се подвизава звуково, песенно, подтекстово, с черни визуални шеги, и предизвиква очаквания срив на героя си, а може би и неговото възраждане. Всъщност на финала историята на филма започва отново. Но новото ниво съвсем не е задължително по-високо, може би е само по-осъзнато. Като че ли основната мисия на Джанкъ е да бъде един житиеписец на героите на нашия съвременен ден с някакъв лек отскок към бъдещето.
Филмът започва с буквално надникване на камерата насред занимания в курс по танци през някакъв дървен процеп. Усърдни млади китайци размахват жизнерадостно ръце и нозе на песента Go West в достатъчно пародийната версия на Pet Shop Boys, чийто текст филмът използва за либрето на трите истории, които иронично и леко игриво разказва. Камерата, явно избрала своята героиня, сякаш търси други двама, за да направи шаблонния любовен триъгълник и да го разруши по най-баналния начин, но и най-многозначителния. Младо момиче в червен анорак (червеникавата нишка във филма може да бъде обект на цяла студия за режисьора), превъзбудено, наивно, защото така му се полага в момента поради неговата възраст, предпочита да не избира между двамата си ухажори. Колко комфортно е да разполага с приятелите от детските си игри, без риск, че ще загуби единия за сметка на другия. Но въпреки че емоционалният пубертет може да трае и цял живот, натурата на един от претендентите си иска своето. За него това е въпрос на бъдеще – как да се налага успешно и в другите поприща на съперничество като бизнеса и корупцията. В магмата на съвременното общество кодекс на честта няма, камо ли на любовта.
Другият претендент за момичето е мълчаливец, деликатен и етичен. А лошото момче, усвоило шаблоните в ритуала на ухажване, антологизирани от филми и литература, дарява на момичето лигави китайски песни и малко безпомощно кученце от безопасна порода. Неспособна да отсъди според сърцето, младата девойка чете „знаците“ около себе си все едно гледа филм, който не разбира. Когато баща й споменава, че някой от техните познати ще се сдобие с бебе, тя изпада в манипулативен транс и му признава за избраника си. Не забелязва неговата сдържано-враждебна реакция. Живее като слепец или сомнамбул, само зрителят има привилегията да чете знаците, подтекста и намеците, предимно визуални, за да се подготви за краха на героинята.
Постепенно самата тя, вече като съпруга, напусната, отритната, с отнето дете и категоричен провал като любима и майка, започва да усеща интуитивно заплахите и предупрежденията на съдбата и да ги „прочита“. Отново без да знае какво точно да прави. Действието се пренася в 2014 година, а накрая отива и в 2025-та, когато вече събитията се случват главно в Австралия.
Простичко и ефикасно Джанкъ борави с времето като негов господар, усвоил свой код и легенда. Във втората история облеклото на героинята отново е червено, но вече не е анорак, а манто с копчета като усмирителна риза. А червеният модел-самолет, който се разбива пред краката й и вещае нейното нещастие, тя вече разчита именно като знак за бедствие. В последната киноновела, третата, отнетият й син се носи на червен вертолет с любовницата си, китайка на възрастта на майка му. Оглеждат отвисоко прочутите скали Дванадесетте апостола край австралийския бряг, които вече, в 2025 г. не са дори 8, както са били преди, а само три.
Ако обичате да няма нищо случайно във филмите, нищо необмислено и непретеглено - ще изпитате голямо удоволствие и дори някакво внезапно преживяване от проникновено естество. Ако имате и допълнителна слабост към режисьор, който се опитва да надхитри сценариста, слагайки акценти там, където в сценария те не са били отявлени, и сваляйки напрежението и литературния патос в други, „Планините се движат” е вашият филм-учебник. Поне според този филм, Джанкъ е по-добър режисьор, отколкото сценарист, но вероятно така и трябва да е в едно изкуство, считано за колективно, чиято колективност обаче може и да е мит.
Целият филм е придружен от дълбока, чувствена музика, сякаш обаче на някакъв втори план. Доминират двете песни, илюстиращи сюжета на филма, подсказващи лесно преживян по внушения живот, заслепен и оглушен от чужди внушения, въпреки че всеки герой си има свои собствени ангели и демони - които му помагат и показват грешките или дори подвеждат, но той не ги чува и вижда, подмамен от тълпата чужди ангели и демони. Както е и в „Докосване до греха“, далеч по-интересен филм на Джанкъ, където престъплението е буквално.
За нас „Планините се движат” може да изглежда сякаш основно е сниман в Перник, със запуснатите мини, разорания, грозен, разпадащ се пейзаж, сивотата, калта и престъпните останки от тежко и подозрително минало. Героите ходят, говорят, карат се и спорят с така познатите и на нас китайски обувки, якета, дрехи и атрибути, а драконовият празник наподобява кукерски игри, само че на трезво. Но най-хубавата аналогия е с финала на филма, много подобен на български – героинята, като лоша актриса, изиграла и изпяла партията си в живота безобразно, въпреки ентусиазма, забравила дори част от текста си и провалила всичко около себе си и в себе си, започва да пее на английски и да танцува.
След всичко, което преживява тя, и светът, и близките и любимите й, остават Pet Shop Boys. Планините не се движат. Няма какво да се лъжем – ако филмът не бе с етикета китайски и дело на един от най-реномираните режисьори в света, неблагодарните зрители и критици биха го разбили компонент по компонент. Само че в този случай могат да проявят и някакво разбиране.
Разбира се в „Планините се движат“ съществуват и много други нишки, целият може да бъде проследен като пространен лабиринт, водещ до едно и също място. Това е филм, който се занимава с бъдещето, подплатено с хастара на днешния ден. Но някак отсега е ясно, че в бъдеще той ще бъде по-достоверен свидетел за съвременния свят в неговите привидни и подмолни промени, от много други, дори по-добри филми. Без да вдъхновява, като си поставя по-мрачни и предупредителни цели, филмът диагностицира смъртоносни, но банални болести на времето ни.