Последният филм на Асгар Фархади “Паралелни истории” не е римейк на класическия “Кратък филм за любовта” на Кшищоф Кешловски, пълнометражната версия на шеста част от поредицата “Декалог” (1989), както рецензенти твърдят тук и тук . След като американски продуцент му предлага да заснеме телевизионен сериал по десетте части на „Декалог“, Асгар Фархади се свързва с Кшищоф Пиешевич, съсценариста на Кешловски, и решава да се концентрира само върху шести епизод.
Първоначалната идея за адаптация обаче се е отдалечила толкова много от оригинала, че не е останало нищо извън мотива на воайороството, върху който “Паралелни истории” изплита мрежа от обвързани линии в напълно автономна система. Докато Кешловски изгражда концентриран сюжет, Фархади непрекъснато показва на зрителя, че разказите за и на персонажите му започват и продължават извън обхвата на камерата и дължината на лентата, фокусът и темите постоянно се променят, героите влизат в конфликти, които никога няма да проследим.
Пресечната точка на двата филма може да се търси в образа на бездомния Адам (Адам Беса), който помага на самотната писателка Силви (Изабел Юпер) да разчисти пълния с вехтории парижки апартамент, който продава. Подобно на младежа от филма на Кешловски, Адам започва да шпионира наоколо и се запознава с Нита (Виржини Ефира), която работи в озвучително студио в отсрещната сграда. Воайорството му обаче е наследено от Силви, която наблюдава с телескоп студиото и използва Нита и колегите й Тео (Пиер Нини) и Никола (Венсан Касел) като герои на новия си роман за фатален любовен триъгълник.
Интересът на Адам към Нита е породен от текста на Силви. Той се представя пред Нита за автора му и й дава да го прочете. Селин (Катрин Деньов), литературният агент на Силви, вече го е отхвърлила като старомоден.
В романа Силви разказва историята на писателка, наблюдаваща отсрещното студио от терасата, от която баща й се е хвърлил след изневярата на майка й. Дали Силви е заела на литературното си алтер его собствената си травматична биография? Дали писателката от романа се вглежда в жената от звукозаписното студио и нейните колеги като в роршахови петна, за да фантазира отмъщение за разрушеното си семейство?
За разлика от повечето му предишни опуси, обезпокоителните въпроси във филма на Фархади се роят, но остават без отговори. Това обаче усилва напрежението, вместо да го размие в играта на отражения и фабулни рими. Силви открива измамата на Адам и го гони от дома си. Тя знае, че въображението няма ограничения, но не бива да се сблъсква с реалността, защото има силата да я променя. Прототипите й трябва да останат в неведение, че са послужили за храна на нейната фикция. Нита обаче е по-заинтригувана от текста, отколкото изплашена от това, че е следена от Адам, вероятно точно заради убеждението си, че с Тео и Никола нямат нищо общо с ярките литературни персонажи.
Режисьорът и триото Ефира-Касел-Нини будят непреодолимо любопитство да научим повече за героите и отношенията им след като сме ги видели като персонажите от романа на Силви. Тегнещата заплаха реалността да започне да имитира изкуството не изпълнява докрай обещанието си. Развръзката не е така трагична като в литературата, но е също толкова необратима – загубата на доверие означава раздяла, вид смърт.
“Паралелни истории” едва ли ще пожъне богата реколта от фестивални награди, тъй като не притежава геополитическия магнетизъм на иранското кино, нито неореалистичния стил на Фархади, който критиците така обичат. С отсъствието му филмът се застрахова срещу претенции за правдоподобност, валидни за повечето му предишни творби. Понеже не се опитва да убеждава зрителя, че действията и мотивите на персонажите са вероятни, прецизната режисура и уверените актьорски изпълнения с лекота ги превръщат в достоверни.
За някои непроницаемият Адам може да е дразнещо неясен персонаж, а ексцентричната писателка Силви да изглежда като клиширан образ. Двамата обаче потъват в рамката на наблюдаваното. А в сърцевината му са неизменно крехките човешки взаимоотношения. Крахът им и болката, причинена от него, могат да се впишат в традиционен праволинеен наратив със здрави причинно-следствени връзки, подробна предистория и обстоятелства, които да ги обяснят. Липсата на всичко това обаче усилва въздействието от преживяването на Нита, която наблюдаваме без да познаваме и без да получаваме готови отговори.
“Паралелни истории” не предлага удоволствията на жанровото кино от незабавно удовлетворяване на очакванията, нито усещането за сигурност и яснота какъв е конкретният обществен проблем, от който авторите на социални драми се вълнуват. Заобиколните пътища с много завои, по които води своите зрители, си струва да се извървят, защото разклоненията им подбуждат към некомфортни размисли.
Не на последно място в “Паралелни истории” проблясват чувство за хумор и ирония, каквито не бях долавял досега в киното на иранския автор.
